Сонети

Шекспир Уильям

10

Кого обичаш? Никого. Небрежно

на смърт осъждаш своите черти.

Мнозина те обичат безнадеждно —

към никого не се привърза ти.

Свой собствен враг, без капка милост свойто

унаследено жилище рушиш.

Подриваш тайно тоя покрив, който

би трябвало с любов да обновиш.

O, промени се! Ще простя по-лесно.

Живей в сърцето с обич, не с вражди.

Стани това, което си телесно,

към

себе си жесток недей бъди.

И тази твоя хубост някой ден

спаси в сина си, от любов към мен.

11

Ти вехнеш бързо, бързо и растеш.

В децата си растеш — ти в тях живееш.

И тоя изблик в бодрия младеж

ще считаш свой, когато остарееш.

Закон, изпълнен с мъдра красота.

Без него старост, немощ, мрак, руини

ще населят с безумие света,

и той ще свърши в шестдесет години.

Тоз, който е от красота лишен —

безлик и груб — да гине безвъзвратно.

Но с красота така си ти дарен,

че можеш да я върнеш многократно.

Като печат предай и по-нататък

в потомството си своя отпечатък.

12

Когато гледам как летят стрелките

и в мрак отнасят тоя златен ден,

когато вехне всеки цвят в лехите

и кичурът коси е посребрен,

когато рони сетен лист дървото —

подслон преди за руините стада —

и в ритлите един мъртвец — сеното,

ни кима с остра, щръкнала брада —

тъгувам, че на твоя чар и лято

им предстои да прецъфтят и те

като на всеки нежен цвят, когато

друг цвят в пръстта се готви да расте.

Щом дните преобръщат всичко в прах,

потомство остави да спори с тях.

13

Добре, бъди това, което си.

Ще бъдеш ти, додето дишаш тук.

Но щом смъртта и тебе покоси,

дано за теб ни спомня някой друг.

Ти имаш в заем тая красота,

но с тебе тя не се ли прекрати,

ти пак ще бъдеш, въпреки смъртта,

под друг прекрасен лик отново ти.

Кой би осъдил своя дом на мрак

и на студени зимни нощи, щом

би могъл да възобнови чрез брак

осъдения на разруха дом?

Синът ти нека каже някой ден:

„Баща ми ли? Той днес живее в мен“.

14

He, пo звездите не гадая аз.

Не бих могъл да кажа нито дума

какво ни носи следващия час,

война ли, глад ли, суша или чума.

Минутите не зная в своя ход

как с мълнии ще сменят ветровете.

И не чета по вечерния свод

каква съдба се пада на царете.

Но аз по тия две очи чета,

по тия две звезди,

че ще оставиш

без истина и красота света,

ако зърно за посева забравиш.

И истината ще лежи в земята

за вечни времена до красотата.

15

Като помисля, че едничък миг

дели смъртта от радостното детство,

че тук като на сцена лик след лик

се нижат, гаснат в звездното вълшебство,

че все под туй небе като листа

поникваме, живееме и мреме,

и жизнен сок ни дава младостта,

но губим красотата си след време,

о, как ценя тогава този твой

разцъфнал цвят и младостта ти жива.

Но времето започва с теб двубой

и гони твоя ден в нощта мъглива.

Но в този бой в стеблото ти нов ден

от моя стих ще имаш присаден.

16

В бой с времето, защо не се опиташ

да изградиш за своя зрял разцвет

по-сигурна стена, а все разчиташ

на този мой безпомощен сонет?

Достигнал си върха на всяка радост.

Едно ли чисто любещо сърце

би пресъздало с цялата му младост

по-вярно от длето това лице?

Така животът сам възстановява

това, което времето с резец

и аз в сонета няма да поправя

със моя ученически писец.

Но, друже мой, спаси се сам от тление,

и то във свое собствено творение.

17

За доблестта ти как ли занапред

ще съди, който тоя том отвори.

Но вижда бог: от скромния ми ред

дори и гробът повече говори.

Ако опиша погледа ти мил

и ако сложа образа ти в песен,

потомъкът ще каже: прекалил

и в земен лик е вложил лъч небесен.

Не ще повярва на стиха ми той

и укорил ме в преувеличения,

ще отсече, че този образ твой

е плод на поетични увлечения.

Но твоя син тогава да е жив,

от мен ще бъде по-красноречив.

18

Не зная с летен ден да те сравня ли?

По-свеж и по-красив си ти. На май

цветята късат бури развилняли

и лятото ни има своя край.

Небесното око ни ту слепи,

ту светлият му лик мъглата скрива.

Пригалва ни, ласкае и гнети

природата с прищявка променлива.

И само не умира твоят ден,

и само твойто лято е безкрайно.

Не ще те лъхне смъртен дъх студен,

в сонетите ми ще живееш трайно.

Додето тук човешка гръд тупти,

сред живите ще бъдеш жив и ти.

19