Сонети
Шрифт:
Денят и мракът сключват враг и враг —
в свещен съюз невидими десници.
И аз, преследван от зори до мрак,
тъжа в нощта с измъчени зеници.
Денят да трогне, всеки миг твърди
устата ми, че ти си изгрев ясен.
Нощта лаская с нейните звезди.
Те имат, казвам, твоя взор прекрасен.
Но все по-блед е следващият ден
и все по-черен този мрак над мен.
29
Когато в спор със мрачната
си спомня моя минал в скръб живот
и пращам пак молба подир молба
към глухия бездушен небосвод
и хулейки отново своя дял,
да се сменя веднага съм готов
със друг, в стиха по-бърже преуспял,
богат с мечти, поезия, любов —
тогава, спомнил твоето лице,
о, как проклинам тази слабост в мен.
И чучулига — моето сърце
посреща с химни идващия ден.
Със спомена за твоя властен чар
съм по-богат от всеки земен дар.
30
Когато паметта ми призове
на съд из мрака спомена неволен
и губя пак щастливи часове,
от старата си скръб отново болен,
аз, който плач не зная, съм готов
да плача с глас за мъртвите в земята
и пак тъжа над минала любов
и над лица, изтлели в тъмнината.
И вътре в мен един сподавен глас
изрежда мойте загуби смутено.
И пак заплащам твърде скъпо аз
това, което вече е платено.
Но мисълта за тебе, друже мой,
ми връща пак отнетия покой.
31
Във теб аз слушам множество сърца,
чиято смърт бе сякаш дълго явна.
И има в теб отблясък на лица,
забравени, погребани отдавна.
Не малко сълзи горестни пролях
и не едно надгробно казах слово.
Смъртта навреме ме лиши от тях,
но днес във теб се срещаме отново.
Във теб почива не едно лице
и не една любов неповторима.
И те ти връщат моето сърце
и част от мен: една черта любима.
На всички тях във теб, любов, дължа
и само твой, на тях принадлежа.
32
Но ако надживееш този ден,
когато мрак и моя дух обземе,
и си припомниш някой стих от мен,
написан в друго, по-щастливо време,
ще ме сравниш ли с някой нов поет?
О, той ще пише с по-дълбоко чувство,
но ти спаси от обич някой ред
от мойто превъзмогнато изкуство.
Да бях и аз един поникващ цвят
и да растях със тези поколения,
аз щях да бъда в този бъдещ свят
с поетите на нови откровения.
Когато дойдат те и аз съм прах,
цени: сърцето в мен, стила във тях.
33
Следил
ласкаят с царствен поглед планините.
След туй докосват с устни равнините
и позлатяват бледите вълни.
Но често позволяват небесата
на низшите мъгли да ги осеят,
и те до здрач под слънцето вилнеят,
лишавайки от светлина земята.
И мойто слънце грейна тъй за час,
и то над мен запали утрин ясна.
Но легна нисък облак между нас
и гордата му светлина угасна.
Това не ме изпълва със презрения.
Дори слънцата имат и падения
34
Безоблачен ми бе предсказан ден.
И тръгнах аз без плащ, но изведнъж
студена сянка легна върху мен:
застигнат бях от буря с град и дъжд.
И нищо, че след туй изгря за миг
и с нежност спря на моето лице
от облаците твоят плах светлик.
Не стопли той раненото сърце.
Не ме лекува твоята печал
и тоя срам във скъпите очи.
Това, че ти сега изпитваш жал,
обидата едвам ще облекчи.
Но твоите сълзи — тоя жив порой,
изми, изкупи всичко, друже мой.
35
Ти не скърби за тая си вина.
Не зная рози без бодли да има.
Мъглата скрива светлата луна
и в пъпката живее идна зима.
Грешихме всички. Моят тежък грях
са тези мои гибелни сравнения.
Аз всички твои грешки оправдах
и ти простих за всички прегрешения.
В съда аз взимам другата страна,
но неусетно пак застъпвам тази.
Вилнее в мене гражданска война,
воюват обич, страсти и омрази.
От теб ограбен, пак във този спор
споделям с тебе грях, вина, позор.
36
Със теб сме две отделни същества,
при все че в любовта сме с теб едно.
Но ти не бива да делиш това
позорно мое гибелно петно.
Еднакво ни обвързва любовта,
но своя скръб ти имаш, своя — аз.
И любовта ни не променя тя,
но граби радостта й час след час.
Не смея да ти кимна със глава.
Клеймото си ще нося твърдо сам.
Не ме посрещай с почести: с това
поемаш част от моя тежък срам.
Но аз без туй така се чувствам твой,
че твойта чест е моя, друже мой.
37
Като баща, съвсем изнемощял,
комуто не остава друга радост,
се радвам аз, без време остарял,
на твойта доблест, истина и младост.
Богатство, сили, знатност, красота