Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Би могло да се каже! Никога няма да забравя последния път, когато те видях, обграден от глутница ловджийски кучета, всяко от които си умираше да откъсне парче от теб.
Пендъргаст кимна замислено. Очите му сякаш се взираха много далеч.
— Бях пленен, завързан, упоен и отнесен обратно в замъка. Нашият закръглен приятел бе наредил да ме спуснат дълбоко в подземните тунели. Окова ме в една гробница, чийто предишен обитател бе изметен доста безцеремонно оттам. Следващото, което стори — по най-галантен начин, разбира се — бе да ме зазида.
— Мили боже! — Д’Агоста потрепера — На
— Малко след това до мен достигна новината за твърде своеобразната смърт на графа. Това имаше ли нещо общо с теб?
— Съвсем определено.
Пендъргаст кимна одобрително.
— Какво стана с цигулката?
— Не можех да я зарежа в замъка просто така, затова я взех и… — Той направи пауза, несигурен как ще реагира Пендъргаст на постъпката му.
Агентът въпросително вдигна вежди.
— Занесох я на Виола Маскелене. Казах й, че си мъртъв.
— Разбирам. Каква беше нейната реакция?
— Беше страшно потресена, разстроена. Въпреки, че се опита да го скрие. Струва ми се… — Д’Агоста се поколеба. — Струва ми се, че не си й безразличен.
Пендъргаст стоеше безмълвен, с безизразно лице.
Д’Агоста и Пендъргаст за пръв път бяха срещнали Виола Маскелене миналия ноември, докато работеха по един случай в Италия. За Д’Агоста бе очевидно, че от мига, в който двамата се бяха видели, нещо бе преминало между Пендъргаст и младата англичанка. Сега можеше само да се досеща за какво мисли Пендъргаст.
Агентът се изправи внезапно.
— Е, Винсънт, както казват в Италия, това е acqua passata, изтекла вода. Направил си каквото трябва и сега можем да считаме случая с цигулката Стормклауд за наистина приключен.
— Но чакай… — каза Д’Агоста, — как така успя да се измъкнеш от замъка? Колко време прекара окован?
— Бях окован в гробницата почти четиридесет и осем часа.
— В тъмното?
Пендъргаст кимна.
— Задушавайки се бавно, бих добавил. Открих, че една определена форма на медитация е извънредно полезна в такива случаи.
— И после?
— Спасиха ме.
— Кой?
— Брат ми.
Д’Агоста, все още зашеметен от почти чудодейната поява на Пендъргаст, почувства че онемява от шока.
— Брат ти? Диоген?
— Да.
— Но аз мислех, че те мрази.
— Да. И тъкмо защото ме мрази, той се нуждае от мен.
— За какво?
— Най-малко от шест месеца насам Диоген внимателно е следил действията ми — като част от подготовката му за престъплението. Със съжаление трябва да призная, че нямах никаква представа за това. Винаги съм се възприемал като най-голямата пречка по пътя му към успеха и мислех, че рано или късно той ще се опита да ме убие. Но съм грешал. Безумно съм грешал. Истината е, че той е целял тъкмо обратното. Когато научил за грозящата ме опасност, Диоген предприел едно дръзко избавление. Влязъл в замъка, преоблечен като един от местните — той е по-голям майстор на дегизировките от мен и тогава ме освободи от гробницата.
Д’Агоста бе разтърсен от внезапно хрумване.
— Един момент. Очите му са в два различни цвята, нали?
Пендъргаст
— Едното е лешниково, а другото — млечно-синьо.
— Аз го видях. Там, на хълма, над замъка на Фоско. Точно след като се бяхме разделили. Стоеше в сянката на една скална тераса и наблюдаваше ставащото така спокоен, сякаш съзерцава течението на водата по Акведукта.
— Той трябва да е бил. След като ме освободи от моя затвор, Диоген ме откара в една частна клиника извън Пиза, където се възстановявах от дехидратацията и раните, нанесени ми от кучетата на Фоско.
— Все още не разбирам. Ако те мрази, ако е планирал да извърши това тъй наречено „идеално престъпление“, тогава защо просто не те е оставил зазидан?
Пендъргаст се усмихна отново, но този път в усмивката му нямаше нищо весело.
— Не трябва никога да забравяш, Винсънт, че тук говорим за един необичайно болен, изключителен престъпен ум. Колко малко съм разбирал истинските му планове…
С тези думи Пендъргаст рязко се надигна и отиде в кухнята. Миг по-късно Д’Агоста чу звънтенето на лед в чаша. Когато агентът се върна, държеше бутилка френски аперитив Lillet в едната ръка и чаша в другата.
— Сигурен ли си, че не проявяваш интерес към едно питие?
— Да. А сега ми кажи какво, за бога, имаше предвид.
Пендъргаст отля два пръста от напитката в чашата си:
— Ако бях умрял, щях да срина всички планове на Диоген. Виждаш ли, Винсънт, аз съм главният обект на неговото престъпление.
— Ти? Ти ще бъдеш жертвата? Тогава защо …
— Няма да бъда жертвата. Аз вече съм жертвата.
— Какво?
— Началото на престъплението е поставено. Дори сега, докато говорим, то успешно се реализира.
— Не говориш сериозно.
— Никога в живота си не съм говорил по-сериозно. — Пендъргаст отпи дълга глътка от напитката и допълни чашата си. — Диоген изчезна по време на възстановяването ми в частната клиника в Пиза. Веднага щом се изправих на крака, аз се върнах в Ню Йорк инкогнито. Знаех, че плановете му са почти узрели и Ню Йорк ми изглеждаше най-подходящото място да увелича усилията си да го спра. Почти не се съмнявах, че престъплението ще се случи тук. Този град предлага най-пълната анонимност, най-добрите възможности да се скрие, да приеме чужда самоличност, да доразвие плана си за нападение. И затова сега, знаейки, че брат ми внимателно следи всичките ми постъпки, реших да остана „мъртъв“, за да бъда невидим. Смятах да държа всички ви на тъмно. Дори Констанс. — При тези думи болка премина по лицето на Пендъргаст. — Съжалявам за това повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак това ми се стори най-разумният начин на действие.
— И така стана портиер.
— Мястото ми позволяваше да не те изпускам от поглед, а чрез теб — и другите, които са важни за мен. Имам по-добри шансове да търся Диоген като стоя в сянка. И не бих се разкрил, ако определени събития не ме бяха принудили.
— Какви събития?
— Обесването на Чарлз Дюшам.
— Онова странно убийство в Линкълн Сентръл?
— Именно. Това, както и едно друго убийство в Ню Орлиънс преди три дни. Торънс Хамилтън, заслужил професор. Отровен пред пълна зала със студенти.