Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Храната им пристигна заедно с питието на Смитбак. Той го вдигна и го чукна в чашата с мляко на Нора:
— Наздраве!
— Чин-чин!
Смитбак отпи глътка. Трийсет и шест долара малкото, а всяко пени си струваше. Той гледаше как Нора методично унищожава храната. Ето една жена със здрав апетит. При нея нямаше такива работи като малки постни салатки.
— Е, как вървят нещата в музея? — попита той. — Вкарваш ли ги във форма покрай новото шоу?
— Аз съм само младши куратор. Което означава, че аз съм тази, която вкарват във
— Ау!
— Остават едва шест дни до откриването, а една четвърт от експонатите още дори не са наредени. Като в зоопарк е. Имам още само един ден, в който да направя копия от табелките на трийсет обекта, а след това трябва да уредя и организирам цяло изложение на погребалните практики на индианците Анасази. А тъкмо днес ми заявиха, че трябвало да изнеса лекция по праистория на американския югозапад. Можеш ли да си представиш? Тринайсет хиляди години история за деветдесет минути, илюстрирана с диапозитиви! — Тя отхапа нова хапка от наденичката.
— Прекалено много искат от теб, Нора.
— Всички сме на един хал. „Свещени образи“ е едно от най-големите събития за музея от години. А на всичко отгоре гениите по поддръжката са решили, че трябва да подновят охранителната система на сградата. Нали си спомняш какво се случи с охранителната система миналия път, когато се проведе онази супер успешна изложба „Суеверия“?
— Божичко! Не ми напомняй.
— Искат да премахнат дори сянка на вероятност това да се повтори. Обаче всеки път, когато решат да подобряват охраната на някоя зала, трябва да затварят и да заключват проклетото място. Невъзможно е да си вършиш работата, никога не знаеш какво ще затворят в следващия момент. Хубавото е, че след шест дена всичко ще свърши.
— Да. И тогава ще можем пак да отидем на почивка.
— Като на Ангкор, нали?
Нора се засмя и стисна ръката му.
— Как върви статията за Дюшам?
— Отвратително. Капитанът, който води случая, е жена на име Хейуърд, истинска сухарка. Пази си кораба, отникъде не изтича информация. И троха не мога да изкопча.
— Съжалявам, Бил.
— Нора Кели?
Смитбак вдигна поглед и видя как една жена приближава към масата им. Дребничка, енергична, с кестенява коса и очила. И двамата замръзнаха от изумление. Известно време се гледаха мълчаливо.
Внезапно тя се усмихна.
— Бил?
Смитбак се ухили широко.
— Марго Грийн! Мислех, че живееш в Бостън и работиш в онази компания… как й беше името?
— „Джийн Дайн“. Така беше, но животът в корпорация не е за мен. Парите са големи, но няма поле за реализация. Така че сега съм пак в музея.
— Нямах представа.
— Започнах едва преди шест седмици. А какво става с теб?
— Написах още няколко книги, както сигурно знаеш. В момента съм в „Таймс“. Съвсем наскоро се върнах от медения си месец.
— Поздравления! Това, предполагам, значи, че няма вече да ме наричаш „Лотосов цвят“. Тази ли е щастливката?
— Същата. Нора, запознай се с моята
— Знам. — Марго се обърна. — Всъщност, Бил, не се обиждай, но търсех нея, а не теб. — Тя протегна ръка — Може би не ме помните, д-р Кели, но аз съм новият редактор на „Музеология“. Срещнахме се на последното заседание на отдела.
Нора отвърна на ръкостискането.
— Разбира се. Четох всичко за вас в книгата на Бил „Останки“. Как са нещата?
— Може ли да седна?
— Честно казано, ние… — Тя не довърши изречението, когато видя, че Марго сяда.
— Само за минутка.
Смитбак поклати глава. Марго Грийн. Сякаш беше от друг живот, толкова отдавна. Не се бе променила много, освен, че може би изглеждаше по-спокойна, по-самоуверена. Все още поддържана и атлетична. Носеше скъп костюм, шит по поръчка, който нямаше нищо общо с торбестите ризи и дънки „Ливайс“ от времената, когато беше аспирантка. Той плъзна поглед по собствения си костюм „Хюго Бос“. Всички бяха пораснали малко.
— Не мога да повярвам! — рече той. — Две героини от книгите ми за пръв път заедно.
Марго въпросително наклони глава.
— Наистина ли? Как така?
— Нора беше героинята на книгата ми „Златото на Кивира“.
— О, съжалявам. Не съм я чела.
Смитбак продължи да се усмихва насилено.
— Е, как ти се струва завръщането в музея?
— Доста се е променил, откак за пръв път дойдохме тук.
Смитбак усети, че Нора го пронизва с настойчив поглед.
Чудеше се дали е решила, че Марго е някое старо гадже и че има пикантни подробности, които деликатно е премълчал.
— Сякаш беше преди векове — продължи Марго.
— Беше преди векове.
— Често се питам какво ли стана с Лавиния Рикман и д-р Кътбърт.
— Не се съмнявам, че в ада има специален кръг, запазен за тези двамата.
Марго се изкиска.
— Ами онова ченге, Д’Агоста? И агент Пендъргаст?
— За Д’Агоста не знам — отвърна Смитбак, — но в международната редакция в „Таймс“ се говори, че Пендъргаст е изчезнал преди няколко месеца при мистериозни обстоятелства. Отлетял за Италия по някакъв случай и повече не се върнал.
Марго изглеждаше шокирана.
— Наистина ли? Колко странно.
Над масата за миг легна тишина.
— Както и да е — подзе Марго, като отново се обърна към Нора. — Исках да те помоля за помощ.
— Разбира се. За какво става дума?
— На път съм да публикувам статия върху това колко е важно да върнем Великите маски на Кива обратно на племето Тано. Знаеш ли за молбата им?
— Да. Четох статията. Предварителното копие обикаля из отдела.
— Естествено, се натъкнах на опозиция от страна на музейната администрация, и по-точно на Колъпи. Сега се опитвам да се свържа с всички членове на отдела по антропология, за да създам единен фронт. Обективността на „Музеология“ трябва да бъде запазена и маските да се върнат.