Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Чакайте, нямам намерение да се регистрирам в приют за душевноболни…
— Ще видите, че „Ривър Оукс“ е достатъчно луксозно място. Ще разполагате с отделна стая, вкусна храна и елегантна обстановка. Околностите са красиви — за съжаление, в момента са погребани под две стъпки сняг. Има минерален извор, библиотека, зала за игри и всякакви мислими удобства. Намира се в едно бивше имение на Вандербилт в Ълстър. Директорът е много състрадателен човек. Ще бъде извънредно внимателен с вас, уверявам ви. И най-важното — тук сте в пълна безопастност от убиеца, който е решил да сложи край на живота ви. Съжалявам, че не мога да ви
Смитбак въздъхна.
— Този директор… той ще знае всичко за мен, така ли?
— Дадена му е цялата информация, от която би могъл да се нуждае. Ще се грижат добре за вас. Наистина, гарантира ви се специално отношение.
— И никакви мощни лекарства? Никакви усмирителни ризи, шокова терапия?
Пендъргаст се усмихна леко.
— Нищо такова, повярвайте ми. Ще ви гледат като писано яйце. Един час дневно за консултации, това е всичко. Директорът е напълно информиран, при него са всичките необходими документи.
В първия момент Смитбак не каза нищо.
— Вкусна храна, казвате?
— Колкото пожелаете.
Той се размърда на седалката:
— Ами Нора? Ще се тревожи за мен.
— Както споменах, ще я осведомят, че сте изпратен със специална задача за „Таймс“. При цялата работа, с която е натоварена по откриването на изложбата, едва ли изобщо има време да мисли за вас.
— Ако онези са по петите ми, значи тя е в опасност! Трябва да съм при нея и да я пазя.
— Мога да ви кажа, че в момента Нора не е застрашена в никаква степен. Но ще бъде в опасност, ако вие останете близо до нея. Защото вие сте мишената. Изолирането ви е в неин интерес точно толкова, колкото във ваш. Колкото по-надалече сте, толкова в по-голяма безопасност ще е тя.
Смитбак изпъшка.
— Това ще е направо катастрофа за кариерата ми.
— Кариерата ви много повече ще пострада от ненавременната ви смърт.
Смитбак почувства подутината на портфейла в джоба си. Едуард Мърдхауз Джоунс.
— Съжалявам, но това изобщо не ми харесва.
— Харесва ви или не, спасявам живота ви.
Смитбак не отговори.
— Наясно ли сме с това, господин Смитбак?
— Да — каза той, пронизан от ужасно чувство.
22
Нора Кели се опита да игнорира глъчката от изложбената зала и да съсредоточи вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Настрана беше извадила предметите, които щяха да бъдат подредени — скелет от пластелин заедно с комплект погребални предмети: безценни изделия от злато, нефрит, цветна керамика, кости и гравирани черупки. От другата страна на обширния сандък беше изправила фотография на действителна гробница — снимката беше направена минути след удивителното откритие. Представляваше погребение от девети век на маянската принцеса Чак Ксел и задължението на Нора бе да го пресъздаде във всички подробности за изложението „Свещени образи“.
Докато размишляваше върху работата си, чу зад гърба си тежкото дишане на един от охранителите, ядосан че е бил изтеглен от обичайното си дежурство в спокойната зала с крайморски птици и набутан в бръмчащия кошер, където кипеше трескава работа, в самия център на „Свещени образи“. Тя го чу да тътри огромното си туловище и да пъшка театрално, сякаш я подканяше да побърза.
Но Нора не би позволила да я припират. Това бяха едни от най-важните експонати в цялата
Нора насочи отново вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Зае се да подрежда костите, слагаше ги в пясъка според първоначалното им положение на снимката. Принцесата не е била положена в гробницата по гръб, в западен стил, тялото й е било обвито в мумийна превръзка, с дръпнати към лицето колене и сгънати отпред ръце, цялата опакована като вързоп в красиво тъкани одеяла. Изгниването на тъканта бе предизвикало разпадането на скелета — костите се бяха разсипали объркано на пода на гробницата и сега Нора се опитваше да пресъздаде първоначалното им положение.
После следваше разполагането на предметите, открити в гробницата. За разлика от костите, те бяха истински и затова — безценни. Тя сложи на ръцете си чифт памучни ръкавици и вдигна най-големия предмет, тежък нагръдник, с изкована върху него фигура от електрум (Природна, самородна сплав от злато и сребро. — Б.пр.) — ягуар, заобиколен от глифи. Тя го вдигна, омагьосана от поразяващата светлина, която хвърляха златните му извивки и го сложи внимателно върху гръдния кош на скелета. Следваше златна огърлица — нея подреди около шийните прешлени. Около костите на пръстите се виждаха половин дузина златни пръстени. Голяма златна диадема, обсипана с нефрити и тюркоази, обхващаше черепа. Нора аранжира в полукръг глинените съдове, пълни с жертвени дарове от полиран нефрит, тюркоази и лъскави парченца черен обсидиан. Следваше един церемониален обсидианов нож, дълъг почти трийсет сантиметра, с много зъбци, все още достатъчно остри, за да порежат лошо онзи, който не борави с него както трябва.
Тя спря. Последното беше нефритовата маска, струваща милиони; беше изрязана от цял безупречен блок от тъмнозелен нефрит, с рубини и шлифовани кристали от бял кварц в очите и тюркоазени зъби.
— Госпожо — каза охранителят, прекъсвайки унеса й. — Имам почивка в три.
— Знам го — каза Нора сухо.
Тъкмо се канеше да протегне ръка към маската, когато чу гласа на Хюго Менцес — не беше силен, но някакси се издигаше над глъчката и грохота.
— Чудесна работа! — казваше той. — Изумителна!
Нора вдигна очи и видя фигурата му, увенчана с буйна грива, да си проправя път през залата, като пристъпваше внимателно по пода, осеян с електрически кабели, стърготини, парчета от амбалажна хартия с мехурчета и какви ли не други остатъци. Вездесъщата чанта за риболов от памучен плат, която той използваше вместо куфарче, беше преметната през рамото му. Той се ръкуваше, кимаше одобрително, окуражаваше, докато се движеше напред, обръщаше се по име към всички — от дърводелците до кураторите. Всеки получи кимване, усмивка, окуражителна дума. Колко различен бе от Аштън, шеф-кураторът на тази изложба, който смяташе, че е под достойнството му да разговаря с някого, който няма докторска степен.