Сърцето на Луцифер
Шрифт:
След злополучното събрание Нора беше бясна на Менцес, задето бе застанал на страната на Марго. Но беше невъзможно да си сърдит на човек като Менцес: той толкова безусловно вярваше в това, което прави и тя лично беше свидетел в колко много случая — важни и маловажни — той бе подкрепял отдела. Не, не можеше да се сърдиш на Хюго Менцес.
Макар че това с Марго Грийн бе различна история.
Менцес се приближи.
— Здравей, Франк — обърна се той към охранителя и сложи ръка на рамото му. — Радвам се да те видя тук.
— Аз също, сър — отговори мъжът
— А-а-а! — обърна се Менцес към Нора — Тази нефритова маска е любимият ми експонат в целия музей. Знаеш ли как са я направили толкова тънка? Полирана е ръчно със стръкове трева. Но предполагам, че вече го знаеш.
— Всъщност, да.
Менцес се засмя.
— Разбира се. Какви ги говоря? Отлична работа, Нора. Това ще е връхната точка на шоуто. Може ли да погледам, докато слагаш маската?
— Разбира се.
Тя взе маската с облечените си в ръкавици ръце с известно страхопочитание. Сложи я внимателно в пясъка над главата, където е била открита и я нагласи с още няколко отмерени движения.
— Една идея по-наляво, Нора.
Тя я премести леко.
— Перфектно. Радвам се, че дойдох навреме, за да видя това нещо. — Той се усмихна, намигна й и продължи да крачи през хаоса, раздвижвайки със самата си поява хората, като ги караше да работят още по-здраво, ако това изобщо бе възможно. Нора трябваше да му признае уменията да общува с подчинените си.
Бе приключила работата, но искаше да провери още веднъж. Тя прехвърли списъка с предмети, сравнявайки със снимката. Разполагаше само с един опит да направи всичко както трябва: след като запечатат сандъка с бронирано нечупливо стъкло, щяха да го отворят чак при закриването на изложбата, след четири месеца.
След като и последната проверка бе направена, незнайно защо съзнанието й се отклони към Бил. Беше се обадил, че отива в Атлантик сити да отразява някаква история и нямаше да се върне до… Тя осъзна, че не беше сигурна кога трябва да се прибере. Звучеше така неопределено. Пък и се бе случило съвсем внезапно. Това ли наистина означаваше да си женен за репортер? Какво стана с убиеца, за когото трябваше да пише? Беше й прозвучал доста странно по телефона — припрян, напрегнат.
Тя въздъхна и поклати глава. Можеше и да е по-добре така, като се имаше предвид, че едва ли щеше да има време да го види покрай цялата тази лудница около откриването. Всичко, както обикновено, излизаше извън всякакво разписание и Аштън беше във войнствено настроение. Можеше да чуе недоволния му глас, който се извисяваше в един далечен ъгъл на залата.
Охранителят изпусна поредната показна въздишка зад гърба й, прекъсвайки мислите й.
— Само една минутка — каза тя през рамо. — Тръгвам веднага щом го запечатаме. — Погледна часовника си. Беше станало три и половина. А беше тук от шест. Канеше се да остане да работи най-малко до полунощ и всяка минута, която пропиляваше сега, щеше да бъде открадната от съня й в края на деня.
Нора се обърна към майстора, който стоеше наблизо и я чакаше да привърши.
— Готов
След малко една група от млади мъже, ръководени от майстора, се зае да намества чудовищно тежкото стъкло върху гробницата, като съпровождаше всяко движение с мърморене и ругатни.
— Нора?
Тя се обърна. Беше Марго Грийн. Лош момент, както обикновено.
— Здравей, Марго — каза тя.
— Уау! Красив експонат.
Нора изгледа с ъгълчето на окото си намръщеното лице на охранителя и грачещите работници, които се въртяха около сандъка.
— Благодаря. Както сама виждаш, тук наистина сме под голямо напрежение.
— Да, да, виждам. — Тя се поколеба. — Не бих искала да ти отнемам повече време, отколкото се налага.
Тогава не го прави, помисли си Нора и се опита да изобрази фалшива усмивка върху лицето си. Чакаха я още четири сандъка, които трябваше да подреди и запечата. Не би могла да помогне, но гледаше, докато работниците се бореха да поставят стъклото. Ако го изпуснеха…
Марго пристъпи по-наблизо, като понижи глас:
— Исках да се извиня за острия си коментар на събранието.
Нора се изправи. Това беше неочаквано.
— Беше неуместно. Всичките ти аргументи бяха добре обосновани и напълно в границите на професионализма. Аз бях тази, която се държа непрофесионално. Само дето… — Марго се поколеба.
— Само дето какво?
— Ти си толкова дяволски… компетентна. И логична. Притесни ме.
Нора дори не знаеше как да отговори. Тя погледна съсредоточено Марго, която се бе изчервила от направеното усилие.
— Самата ти също не си лесен противник — каза най-сетне тя.
— Знам. И двете сме доста инатливи. Но инатът е хубаво нещо — особено ако си жена.
Нора не издържа и се усмихна, този път истински.
— Нека да не го наричаме инат. Да го наречем „смелост да отстояваме убежденията си“.
Марго се засмя.
— Да, звучи по-добре. Въпреки, че мнозина биха го нарекли чиста проба проклетия.
— Хей — каза Нора. — И проклетията е хубаво нещо.
— Както и да е, Нора, просто исках да ти кажа, че съжалявам.
— Оценявам извинението ти. Наистина Благодаря, Марго.
— Ще се видим.
Нора спря, за миг забравила в изненадата си сандъка, и се загледа в стройната фигура на Марго, която си проправяше път през неуправляемия хаос на изложбата.
23
Капитан Лора Хейуърд седеше в пластмасов стол в лабораторията за веществени доказателства на дванайсетия етаж на площад „Полиция“ №1 и правеше съзнателни усилия да не поглежда часовника си. Арчибалд Куинс, шеф на научната секция за изследване на влакна, не спираше: в единия момент се движеше напред-назад около отрупаната с доказателствен материал маса с ръце на гърба, а в следващия жестикулираше бурно. Беше хаотичен, повтарящ се разказ, изпълнен „с много шум и бяс“, но все пак всичко се свеждаше до един лесно разбираем факт: човекът не разполагаше с абсолютно нищо.