Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Никой не е позволявал — каза Роко отбранително. — Охраната в зала „Морган“ е най-сложната в света.
— Както изглежда, не е достатъчно сложна.
Врявата се усили и отново изригнаха въпроси. Роко махна с ръка.
— Моля ви! Позволете ми да говоря.
Шумът премина в разтревожен шепот.
— Музеят дълбоко съжалява за загубата на „Сърцето на Луцифер“. Ние разбираме, че това е важно за града, а също чака — за страната. Ще направим всичко, за да си го върнем. Моля ви да проявите търпение и да дадете на полицията време да свърши работата
— Въпросът ми е към президента Колъпи. Как вие лично, като шеф на музея, възнамерявате да поемете отговорност за това?
Шумът отново се усили, но внезапно утихна, когато Колъпи вдигна ръце.
— Истината е — каза той, — че всяка охранителна система, измислена от човек, може да бъде преодоляна от човек.
— Това е по-скоро фаталистична гледна точка — продължи Карлсън. — С други думи, вие признавате, че музеят не може да гарантира сигурността на колекциите си.
— Ние определено гарантираме сигурността на нашите колекции — прогърмя гласът на Колъпи.
— Следващият въпрос! — извика Роко. Но репортерите бяха докопали плячка и нямаха намерение да я изпускат.
— Бихте ли обяснили какво разбирате под гарантиране! Най-забележителният диамант в света е бил току що откраднат, а вие ни казвате, че сигурността му е била гарантирана?
— Мога да обясня. — Лицето на Колъпи се изду от гняв.
— Тук май нещо не се връзва — извика Смитбак.
— Казах това, защото „Сърцето на Луцифер“ не е измежду откраднатите диаманти! — изкрещя Колъпи.
Настъпи внезапна тишина. Роко се обърна и погледна удивено към Колъпи, което направи и комисар Рокър.
— Извинете, сър… — подзе Роко.
— Тишина! Аз съм единственият човек в музея, посветен в това, но предвид обстоятелствата не виждам смисъл да пазя повече тази информация. Камъкът върху поставката бе копие — истински диамант, но получен по изкуствен начин и оцветен при радиоактивна обработка. Оригиналният диамант „Сърцето на Луцифер“ винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага — застрахователната компания не би го позволила.
Той вдигна глава, очите му блестяха триумфиращо.
— Крадците, които и да са те, са откраднали един фалшификат!
Отново заваляха въпроси от всички страни. Но Колъпи просто избърса челото си и се оттегли.
— Пресконференцията се закрива! — обяви Роко. — Край на въпросите!
Но от възбудата и виковете бе ясно, че за никакъв край не може да става и дума и че тепърва ще има още много, много въпроси.
58
Часове наред пътуваха през пусти крайбрежни градчета. Утрото бе преминало в студен мрачен ден, а от оловно сивото небе шибаше остър вятър. Д’Агоста унило слушаше полицейските честоти и тревогата му нарастваше все повече: Свързаните с тях разговори на полицията рязко бяха секнали — не само заради диамантения обир, при все че това бе основната тема на повечето канали, но и защото
За него бе очевидно, че не могат да направят нищо повече. Проверките на други магазини щяха да са безсмислени — с пълен резервоар Диоген едва ли бе спирал някъде другаде. Следата, която бяха хванали в Яфанг, само потвърждаваше, че Диоген е искал да знаят, че отива на изток и че Виола скоро ще е мъртва. И нищо повече. Д’Агоста го болеше заради Пендъргаст: нямаше надежда и той го знаеше.
Все пак те продължаваха, спираха в мотели, търговски центрове, денонощни ресторанти, като всеки път се излагаха на възможността да бъдат засечени от полицията и арестувани.
Малкото информация, която Д’Агоста бе получил от радиостанцията, бе обезкуражаваща. Подкрепена от силното федерално присъствие, полицията бързо настъпваше. По пътищата бяха поставени още засади, а местните власти бяха нащрек. Несъмено скоро щяха да научат, че са купили този пикал. Часовете им на свобода бяха преброени, освен ако Пендъргаст наистина не измъкнеше някой фокус от ръкава си.
Пикапът зави рязко и Д’Агоста се хвана за дръжката над вратата, докато Пендъргаст набиваше спирачки на един малък паркинг пред кафене „Старбъкс“. Зад него имаше обществен паркинг, а отвъд това — сивият, развълнуван Атлантик.
За момент останаха в колата, заслушани в полицейските честоти, където все още се обсъждаше музейната кражба. В момента течеше някаква пресконференция.
— Няма начин да са спрели тук — каза Д’Агоста. Пендъргаст отвори лаптопа и го включи.
— Ще използвам специално устройство, което да открие отворен порт и така ще вляза в интернет. Оставих програмата за разпознаване на образи и матрици да работи в апартамента в „Дакота“. Може би тя ще ни каже нещо повече.
Д’Агоста мрачно го гледаше как набира нещо на клавиатурата.
— Ще бъдеш ли така любезен да ми поръчаш кафе, Винсънт? — попита агентът без да вдига поглед. Д’Агоста излезе от пикала и влезе в „Старбъкс“. Когато след няколко минути се върна с две чаши лате, Пендъргаст се бе преместил на седалката до шофьора и бе спрял да пише.
— Нещо ново?
Пендъргаст поклати глава, бавно се отпусна назад и затвори очи.
Д’Агоста зае шофьорското място с въздишка. В този момент забеляза полицейска патрулка, която влизаше в паркинга. Тя забави, докато минаваше покрай тях и спря в отсрещния край.
— По дяволите! Това ченге със сигурност ще ни разпознае!
Агентът сякаш не го чу. Седеше неподвижно със спуснати клепачи.
— Дотук бяхме. Прецакахме се.
Патрулкага зави рязко и се насочи към тях. Пендъргаст най-сетне отвори очи.
— Аз ще държа кафетата. Виж какво можеш да направиш, за да го отстраниш от пътя ни.
Д’Агоста тръшна вратата, натисна газта и стремително се понесе към шосето покрай полицейската кола. Патрулката моментално включи сирената и светлините и полетя след тях.