Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— За какво става въпрос? — попита Праймъс.
— За диамантения обир. Имам вътрешна информация.
Гардът изглежда се колебаеше.
— Ами не знам.
— Не ви моля да ме пуснете вътре. Моля ви само да предадете тази бележка право на директора. Не на секретарката му, нито на койтои да а друг — само на него. Вижте, не съм някой мошеник. Ясно? Ето ми журналистическата карта.
Мъжът я взе и заразглежда.
Смитбак притисна бележката в ръката му.
— Не я четете.
Човекът се поколеба. После взе визитката и изчезна в будката на охраната. След малко се появи с плик в ръка.
— Запечатах я вътре, изобщо не съм я поглеждал.
Смитбак взе плика и надраска отгоре: „За д-р Колъпи, извънредно важно, да се отвори веднага. От Уилям Смитбак младши, от «Ню Йорк Таймс».“
Пазачът кимна.
— Ще се погрижа да я доставят.
Смитбак се наведе напред.
— Не разбирате — искам вие лично да я доставите. — Той се огледа. — Не бих се доверил на нито един от тези некъдърници тук.
Гардът се изчерви и кимна.
— Добре тогава — и изчезна по коридора.
Смитбак зачака с мобилния си телефон в ръка. Пет минути изтекоха. Десет.
Петнайсет.
Започна да се разхожда неспокойно. Това не изглеждаше добре.
Изведнъж телефонът му иззвъня рязко. Той бързо го отвори.
— Обажда се Колъпи — долетя аристократичният глас. — Смитбак ли е?
— Да, аз съм.
— Един от охранителите ще ви съпроводи веднага до офиса ми.
Сцена на контролиран хаос посрещна Смитбак, докато приближаваше внушителните врати от резбован дъб, които водеха към кабинета на директора. Отпред се бяха струпали полицаи, детективи и музейни служители, вратата бе затворена, но щом придружителят на Смитбак обяви името му, веднага го пуснаха вътре.
Колъпи нервно се разхождаше край редицата сводести прозорци с ръце зад гърба. Отвън се виждаше зимната голота на Сентръл Парк. Смитбак разпозна директора на охраната, Манети, заедно с още няколко важни клечки, които бяха наобиколили бюрото на Колъпи.
Колъпи го забеляза и спря да крачи.
— Господин Смитбак?
— Същият.
Колъпи се обърна към Манети и останалите.
— Пет минути.
Изчака ги да излязат и прочисти гърлото си. Стискаше визитката в ръка, а лицето му бе леко порозовяло.
— Кой стои зад този безобразен слух, господин Смитбак?
Смитбак преглътна. Трябваше да прозвучи убедително.
— Това не е точно слух, сър. Дойде от конфиденциален източник, който не мога да разкрия. Но проведох няколко разговора и проверих. Може да се окаже, че има нещо вярно.
— Смятам, че е съвсем неприемливо. Имам си достатъчно
— Не съм убеден, че това е разумно.
— Защо? Не се каните да публикувате неподкрепени от нищо клевети като тази в „Таймс“, нали? Уверението ми, че диамантът е в безопасност при нашите застрахователи би трябвало да ви е достатъчно.
— Вярно е, че „Таймс“ не публикува слухове. Но както казах, имам надежден източник, който твърди, че това е вярно. Не мога да го игнорирам.
— По дяволите!
— Нека ви задам един въпрос — рече Смитбак, стараейки се гласът му да прозвучи като въплъщение на разума. — Кога за последен път видяхте лично „Сърцето на Луцифер“?
Колъпи му хвърли изпитателен поглед.
— Трябва да е било преди четири години, когато подновихме договора.
— Изследва ли го специалист-гемолог (Специалист по скъпоценните камъни. — Б.пр.) по онова време?
— Не. Този камък не може да бъде сбъркан… — Гласът на Колъпи замря, щом разбра колко слаб е аргументът му.
— Вие откъде знаете, че това е бил истинският камък, д-р Колъпи?
— Направих съвсем разумно допускане.
— Точно в това е загадката, нали? Истината е — продължи Смитбак благо, — че всъщност не знаете със сигурност дали „Сърцето на Луцифер“ все още е в трезора на застрахователната компания. И дали, ако там има скъпоценен камък, е истинският.
— Това е една абсурдна теория на конспирацията — възкликна директорът и отново закрачи напред-назад из стаята. — Нямам време за подобни неща.
— Не бихте желали да оставите история като тази извън контрол. Знаете, че подобни слухове прояват склонност да заживяват свой живот. А и аз трябва да пусна статията си тази вечер.
— Статията? Каква статия?
— Във връзка с твърденията, за които ви споменах.
— Само посмейте да я публикувате, и адвокатите ми ще ви схрускат за закуска!
— Да се заемат с „Таймс“? Съмнявам се. — Смитбак говореше меко и изчакваше, давайки време на Колъпи да обмисли нещата, за да стигне до неизбежно предначерталото заключение.
— Проклятие! — изруга Колъпи и се завъртя на пета. — Предполагам, че просто трябва да го донесем тук и да удостоверим автентичността му.
— Любопитно предложение — кимна Смитбак. Колъпи не спираше да крачи.
— Ще трябва да е публично, но, естествено, при здрава охрана. Не можем да поканим всеки срещнат да дойде и да гледа.
— Мога ли да се осмеля да кажа, че всичко, от което се нуждаете е „Таймс“? Останалите ще запеят нашата песен. Винаги го правят. Ние създаваме общественото мнение.