Суперкомандос
Шрифт:
— А обективно? — попита тя, имитирайки тона ми.
— Излежал съм около век. Човек губи дирята на годините.
Това беше лъжа. Знаех с точност до ден колко е траяла всяка присъда. Една нощ го сметнах и цифрата се запечата в паметта ми. Увеличавах я при всяко ново прибиране.
— Сигурно сте много самотен.
Въздъхнах и извърнах очи към най-близкия рафт. В ъгълчето на всяка сгъната карта имаше етикет. Тия тук бяха археологически. Малък Сирт — трети разкопки, източен обект. Бредбъри — руини на местно селище. Започнах да вадя едно от рулата.
— Мисис
Още преди да довърша, тя рязко се завъртя към мен. Лицето й бе обтегнато от гняв.
— Моят съпруг не се е самоубил — заяви тя с леден тон.
— Изглеждате учудващо сигурна. — Вдигнах очи от картата и се усмихнах. — Особено като имам предвид, че сте спали по това време.
— Приберете това! — кресна тя и пристъпи към мен. — Нямате представа колко ценна…
Тя спря и млъкна на средата на изречението, докато аз връщах картата на място. Преглътна и се овладя, макар че лицето й все още бе изчервено.
— Да ме ядосате ли се мъчите, мистър Ковач?
— Не, само да привлека вниманието ви.
Няколко секунди се гледахме. Мисис Банкрофт наведе глава.
— Казах ви, по това време съм спала. Какво друго искате?
— Къде отиде съпругът ви онази вечер?
Тя прехапа устна.
— Не знам точно. През деня имаше среща в Осака.
— Къде е Осака?
Тя ме погледна с изненада.
— Не съм тукашен — търпеливо поясних аз.
— Осака е в Япония. Мислех…
— Да, Харлановият свят е заселен от японски кейрецу, които използвали източноевропейска работна ръка. Много преди да се родя.
— Извинявайте.
— Не се извинявайте. Вероятно и вие нямате представа какво са вършили прадедите ви преди три века.
Млъкнах. Мисис Банкрофт ме гледаше странно. След миг осъзнах какво съм казал. Стресът не прощава. Трябваше да се наспя час по-скоро, преди да съм сторил или изрекъл някоя още по-голяма глупост.
— Аз самата съм на повече от три века, мистър Ковач. — При тия думи по устните й трепна лека усмивка. Беше си възвърнала преимуществото в разговора по най-елегантен начин. — Външността лъже. Това тяло ми е единайсето по ред.
Тонът й подсказваше, че се полага да огледам стоката. Плъзнах поглед от високите славянски скули надолу по деколтето, после към извивката на ханша и полузакритите очертания на бедрата, като през цялото време се мъчех да демонстрирам безразличие, каквото всъщност не изпитвах нито аз, нито носителят ми.
— Много приятно. Малко младо за моя вкус, но както казах, аз не съм тукашен. Може ли да се върнем към съпруга ви, ако обичате? Значи през деня е бил в Осака, но се върнал. Предполагам, че не е пътувал наистина.
— Не, разбира се. Той има там замразен транзитен клонинг. Трябваше да се прибере към шест вечерта, но…
— Слушам ви.
Тя леко промени позата си и вдигна към мен разперена длан. Имах чувството,
— Ами… закъсня. Често му се случва, след като е сключил сделка.
— И никой ли няма представа къде е отишъл? Къртис например?
Все още усещах напрежението върху лицето й като стара скала под тънък слой сняг.
— Той не повика Къртис. Вероятно е взел такси от станцията за прехвърляне. Не съм му бавачка, мистър Ковач.
— Много важна ли беше срещата? В Осака, имам предвид.
— О, не… Не ми се вярва. Разговаряхме за това. Разбира се, той не помни, но прегледахме договорите и видяхме, че този е отлаган на няколко пъти. Компания за подводни изследвания, наречена „Пасификон“, със седалище в Япония. Подновяване на лиценза или нещо подобно. Обикновено тия въпроси се решават тук, в Бей Сити, но този път свикваха спешен експертен съвет, а тези дела е по-добре да се уредят близо до източника.
Кимнах мъдро, макар да нямах представа какво представлява един експертен съвет по подводни изследвания. Забелязах, че напрежението на мисис Банкрофт почва да се разсейва.
— Значи обичайни дела, а?
— Да, струва ми се. — Тя се усмихна уморено. — Мистър Ковач, сигурна съм, че полицията е събрала всички необходими сведения.
— Не се и съмнявам, мисис Банкрофт. Но нямат причина да ги споделят с мен. Аз не разполагам с никакви правомощия.
— Когато дойдохте, отношенията ви изглеждаха доста добри. — В гласа й внезапно прозвуча злобна нотка. Погледнах я втренчено, докато сведе очи. — Така или иначе, Лорънс несъмнено ще може да ви осигури всичко необходимо.
Разговорът стремително навлизаше в задънена улица. Побързах да сменя темата.
— Може би ще е най-добре да поговоря с него по този въпрос. — Огледах се. — Колко много карти. Откога ги събирате?
Мисис Банкрофт трябва да бе усетила, че разпитът приключва, защото напрежението почна да изтича от нея като нефт от спукан тръбопровод.
— Почти цял живот — каза тя. — Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и Земята.
Кой знае защо си спомних за изоставения телескоп на терасата. Представих си ъгловатите му очертания на фона на вечерното небе — нежелана реликва, ням свидетел за отминали времена и увлечения. Спомних си как с глухо хъхрене се връщаше в първоначалното положение, след като го изместих — верен на програми отпреди век или два, събуден за момент, както Мириам Банкрофт бе събудила с едно докосване Песенната кула в коридора.
Стар.
С внезапен задушлив натиск старостта ме обгърна от всички страни. Вонята й се излъчваше като влага от камъните на Слънчевия дом. Старост. Долових нейния полъх дори от невероятно младата и красива жена пред себе си, и гърлото ми се сви с тихо прещракване. Нещо в мен искаше да избяга, да се махне и да вдъхне чист, свеж въздух, да се спаси от тия същества, чиито спомени започваха далеч преди всички исторически събития, за които бях слушал в училище.
— Добре ли сте, мистър Ковач?