Суперкомандос
Шрифт:
Не знаех дали на Земята имат такива субсидии. Гневният монолог на Кристин отпреди две вечери подсказваше, че навярно нямат, но поне съществуваше евентуална възможност тази млада жена да бъде върната към живота. Нейде на тази скапана планета някакъв религиозен наставник бе наредил обратното, а Луиз по прякор Анемона бе застанала на опашка с безброй други, за да одобри неговото безумие.
Човешки същества. Върви, че ги разбери.
Колата направи завой и трупът се търкулна към мен, докато слизахме по спирала надолу. Нещо влажно попи в крачола на панталоните ми. Усетих как почвам
А след това да започнат пак с ново тяло.
Или пък, ако наистина много ги биваше, можеха да превключат съзнанието ми към виртуална матрица като онези, които се използваха в психохирургията, и да свършат същата работа по електронен път. Субективно за мен нямаше да има разлика, но щяха да свършат за броени минути работа, каквато в реалния свят отнема няколко дни.
Преглътнах мъчително и използвах неврохимията, докато още я имах, за да потисна страха. Лекичко отблъснах студената прегръдка на Луиз и се помъчих да не мисля по каква причина бе умряла.
Колата кацна, продължи още малко напред по земята и спря. Когато капакът се отвори отново, видях тавана на друг закрит паркинг, осеян с илуминиеви плочки.
Изкараха ме навън с професионална предпазливост. Жената стоеше на разстояние, Дийк и Майло се бяха отдръпнали настрани, за да не пречат на прицела й. Неловко се прехвърлих над Луиз и стъпих на пода от почернял бетон. Огледах полумрака и зърнах още десетина коли. Бяха доста далече и баркодовете на регистрационните им табели не се четяха. Наклонена рампа в дъното водеше нагоре, вероятно към площадка за кацане. Гараж като милиони други. Въздъхнах и докато се изправях, отново усетих влагата по крака си. Погледнах надолу. На дясното ми бедро имаше тъмно петно.
— Е, къде сме? — попитах аз.
— За теб ще е последната спирка — изръмжа Майло и измъкна Луиз от багажника. Озърна се към жената. — С нея както обикновено, нали?
Тя кимна и Майло се отправи към отсрещната двойна врата. Понечих да тръгна след него, но жената с рязко движение на бластера ме застави да спра.
— Ти не. Онова там е шахтата — лекият изход. Преди да попаднеш в нея, трябва да си побъбриш с някои хора. Идвай насам.
Дийк се ухили и измъкна от задния си джоб малък пистолет.
— Точно така, мистър Гадно ченге. Идвай насам.
През друга врата ме въведоха в голям товарен асансьор. Според примигващите цифри на таблото слязохме двайсет и четири етажа надолу, преди да спрем. През цялото време Дийк и жената стояха в двата отсрещни ъгъла и ме държаха на прицел. Аз не им обръщах внимание. Гледах цифрите.
Когато вратата се отвори, отвън ни чакаше медицински екип и носилка с ремъци. Инстинктите ми крещяха да опитам да се измъкна с бой, но аз се заставих да стоя неподвижно, докато двамата санитари в сини престилки ме хванаха за ръцете, а лекарката ми инжектира нещо в шията с пневматична спринцовка. Усетих ледено жилване, обля ме студена вълна, после из периферното ми зрение почна да сгъстява сива паяжина.
13.
Събуди ме призив за утринна молитва — свадлив, кънтящ и напълно загубил поезията си, след като е преминал през високоговорителите на джамията. За последен път бях чул този звук в небето над Дзихиче на Шария и не подир дълго го последва пронизителният въздушен вой на бомбите. Над главата ми проникваше светлина през преплетените решетки на прозорец, украсен с орнаменти. Усещах в корема си тъпо, болезнено подуване, което подсказваше, че наближава месечният ми цикъл.
Надигнах се, седнах на дъсчения под и се огледах. Бяха ме прехвърлили в тялото на жена — млада, на не повече от двайсет години, с меден оттенък на кожата и буйна черна коса, която на допир се оказа нечиста и мазна от началото на цикъла. Кожата ми бе лепкава и имах чувството, че не съм се къпал от доста време. Бях облечен единствено с твърде голяма за ръста ми груба бежова риза. Усещах под нея гърдите си подпухнали и болезнени. Бях бос.
Станах и отидох до прозореца. Нямаше стъкло, но беше доста над главата на новото ми тяло, затова се издърпах нагоре и надникнах навън. На хоризонта вляво стърчаха множество минарета, а нейде отвъд тях излитащ самолет оставяше дълга бяла следа. В лицето ми лъхна горещ и влажен вятър.
Ръцете започнаха да ме болят. Отпуснах се отново на пода и пристъпих към вратата. Естествено, беше заключена.
Призивът замлъкна.
Виртуалност. Бяха преровили паметта ми, за да измъкнат всичко това. През цялата си дълга кариера, изпълнена с човешки страдания, най-неприятни спомени имах от Шария. А шарийската религиозна полиция се славеше с виртуалните си програми за разпит почти колкото Анджин Чандра с порнографско-пилотските си картини. И сега на тази жестока, виртуална Шария ме бяха заредили в женско тяло.
Една вечер, когато се бяхме напили, Сара ми каза: „Жените са расата, Так. Такава е истината. Мъжете са само мутанти с повече мускули и двойно по-малко нерви. Машини за бой и чукане“. Собствените ми преживявания в тела от другия пол подкрепяха тази теория. Да бъдеш жена бе преживяване, несравнимо с мъжкото битие. Усещането за допир ставаше много по-плътно, осигуряваше със средата взаимодействие, което мъжката плът сякаш инстинктивно избягва. За мъжа кожата е преграда, защита. За жената — контактен орган.
Това си имаше и неудобства.
Като цяло жените издържат повече на болка, но менструалният цикъл всеки месец ги вкарва в период на тежка депресия.
Нямах неврохимия. Вече бях проверил.
Нямах обработка за бойни изкуства, нито агресивен рефлекс.
Нищо.
Върху младата плът нямаше дори мазоли.
Вратата се отвори с трясък и аз подскочих. По кожата ми отново изби пот. В стаята влязоха двама брадати мъже с очи като нажежени ахати. Заради жегата и двамата бяха облечени в широки памучни халати. Единият държеше руло лепенки, другият малка бензинова лампа. Нахвърлих се върху тях просто за да освободя парализиращия ефект на паниката и да овладея поне донякъде натрупаната безпомощност.