Суперкомандос

Морган Ричард

Я гледай ти. Аз насърчително размахах немекса.

— Това е всичко, мой човек. Друго не знам. Чух го по уличния телеграф. Нали знаеш, слухове. Виж сега, Райкър никога не ме е закачал, дори когато работеше в „Кражби на носители“. Аз работя чисто. Изобщо не го бях срещал.

— Ами Октай?

Той енергично закима.

— Да, Октай. Октай въртеше търговия с резервни части в Окланд. Ти… искам да кажа Райкър го гонеше като хлебарка. Преди две години го преби почти до смърт.

— Значи Октай дотича при теб…

— Точно

така. Беше като побъркан. Рече, че Райкър сигурно ни крои капан. Прегледахме записите от кабините, видяхме те да разговаряш…

Джери млъкна, защото усети накъде тръгва разговорът. Направих му с пистолета знак да продължава.

— Ами… това е, по дяволите.

Гласът му бе изтънял от отчаяние.

— Добре. — Опипах се за цигари, после си спомних, че нямам. — Пушиш ли?

— Да пуша? На идиот ли ти приличам?

Въздъхнах.

— Няма значение. Ами Треп? Тя изглеждаше скъпичка за твоето ниво. От кого я взе назаем?

— Треп е на свободна практика. Убива срещу заплащане. Понякога ми прави услуги.

— Вече не. Виждал ли си някога истинския й носител?

— Не. Според слуховете през повечето време го държала замразен в Ню Йорк.

— Далече ли е оттук?

— Около час със суборбитален полет.

Излизаше, че и тя е от категорията на Кадмин. Наемни убийци на планетарно, може би дори галактично ниво. Висша лига.

— И за кого работеше напоследък според слуховете?

— Не знам.

Огледах цевта на бластера много внимателно, сякаш бе марсианска реликва.

— Напротив, знаеш. — Вдигнах очи и се усмихнах зловещо. — Треп си отиде. Заедно с приставката. Няма от какво да се страхуваш, ако я издадеш. От мен трябва да се боиш.

За момент той ме изгледа предизвикателно, после наведе очи.

— Чух, че вършела разни работи за Домовете.

— Добре. А сега ми разкажи за клиниката. И за хитрите си приятели там.

Емисарското обучение би трябвало да запази гласа ми безстрастен, но навярно губех форма, защото Джери усети нещо. Той облиза устни.

— Виж какво, онези хора са много опасни. Радвай се, че им се изплъзна. Нямаш представа на какво…

— Имам много добра представа. — Насочих бластера към лицето му. — Клиниката.

— Господи, те са просто мои познати. Нали разбираш, делови партньори. Понякога им трябват резервни части, а аз… — Той рязко смени тона, защото видя лицето ми. — От време на време ми вършат услуги. Само бизнес, нищо повече.

Помислих си за Луиза, по прякор Анемона, и за съвместното ни пътуване. Усетих как едно мускулче под окото ми заигра и едва се удържах да не натисна веднага спусъка. Вместо това се съсредоточих върху гласа си и го използвах. Заговорих студено като машина:

— Отиваме на разходка, Джери. Двамата с теб ще посетим твоите делови партньори. И не си играй с мен. Вече съобразих, че е отвъд залива. А имам добра памет за места. Насочиш ли ме погрешно, гарантирам ти моментална ИС. Ясно?

Прочетох отговора по лицето му.

Но за по-сигурно, докато излизахме от клуба, спирах при всеки труп, за да изгоря главата

му до раменете. Вълната от мирис на изгоряла плът ни последва към утринната улица като разярен призрак.

В северното разклонение на Милспортския архипелаг има едно рибарско селце, където ако човек се е спасил от удавяне, трябва да преплува до един нисък риф на около половин километър от брега, да плюе в океана отвъд и да се върне. Сара е родом оттам и веднъж, докато се криехме в някакъв евтин хотел от преследване и непоносима жега, тя се опита да ми обясни смисъла. По онова време цялата работа ми се стори евтино самохвалство.

Сега, докато отново вървях по стерилно белите коридори на клиниката и усещах дулото на собствения си филипс, притиснато към врата ми, започнах донякъде да проумявам каква сила се изисква, за да нагазиш отново във водата. Разтърсваха ме студени тръпки още откакто слязох за втори път с асансьора. След Иненин почти бях забравил какво е да се страхуваш наистина, но виртуалните системи са друга работа. Там нямаш контрол и може да те сполети буквално всичко.

После още веднъж и още веднъж.

В клиниката бяха сериозно стреснати. Новината за въздушното барбекю на Треп сигурно бе стигнала до тях и когато човекът от екрана край входа ме видя, лицето му пребледня.

— Мислехме, че…

— Няма какво да мислиш — грубо го прекъсна Джери. — Отваряй скапаната врата. Трябва веднага да приберем тоя боклук.

Клиниката бе част от стар жилищен блок, обновен в нео-индустриален стил — жълти и черни ивици по вратите, скелета покрай фасадите и фалшиви въжета и хаспели по балконите. Вратата пред нас се разтвори по средата и двете крила безшумно плъзнаха настрани. Джери хвърли последен поглед към утринната улица, сетне ме бутна навътре.

Вестибюлът се оказа в същия стил — пак скелета покрай стените и оголени тухли тук-там. Вътре чакаха двама пазачи. Единият протегна ръка и Джери му се озъби.

— Не ми трябва помощ, по дяволите. Вие сте тъпанарите, дето пуснаха тоя скапаняк.

Двамата пазачи се спогледаха и протегнатата ръка примирително разпери длан. Отведоха ни до вратата на товарен асансьор — същият, с който бях слязъл от покрива миналия път. Когато слязох най-долу, същият медицински екип чакаше да ме упои. Изглеждаха нервни и уморени. Наближаваше краят на нощната смяна. Когато същата сестра посегна към мен със спринцовката, Джери пак се озъби. Беше усвоил гримасата до съвършенство.

— Зарежи това, мамка ти. — Той ме натисна по-грубо с пистолета. — Тоя тук вече няма къде да избяга. Искам да видя Милър.

— Той е на операция.

— На операция? — Джери се изсмя дрезгаво. — Искаш да кажеш, че гледа как киберхирургът реже и кърпи. Добре, тогава отивам при Чун.

Екипът се колебаеше.

— Какво? Само не ми разправяйте, че тая сутрин всичките ви консултанти са се хванали да работят.

— Не, само че… — Единият санитар ме посочи с пръст. — Не е по процедурата да го въвеждаме буден.