Светослав Тертер
Шрифт:
Балдю плесна ръце от скръб.
— Ужасно!
Па заповяда да карат у дома му.
— Ужасно, ужасно! — думаше си из пътя: — оня се годява днес, този се жени — всички решили да живеят, когато България се погреба. Боже! Боже!
Бан Балдю беше един от ония малко останали боляри по онова време, в гърдите на които още биеха горещи български сърца. Той страдаше от дълбокия упадък на царството, той гореше от пламенна любов към унизеното и омаломощено отечество. Роден още през царуването на Борила, той бе преживял славната епоха на Ивана-Асеня II,
— Ужасно, ужасно — шепнеше си той, когато колесницата му се търкаляше из тъмнината, возейки го към къщата му, находяща на другия край на улицата.
XII. Олтар в гората
Недалеко от Търново, в една дъбова гора на изток от бърдото Силофор, светеше огнец.
Тая гора беше Ярова гора, частно владение Смилецово.
Наоколо седяха или се излягаха около десетина хора и тихо си приказваха. Някои от тях си печеха пуканици в жаравата и пламъкът осветляваше лица брадясали, начумерени, но млади, опечени от ветрове и слънце. Тая нощна дружина беше въоръжена.
Вързани за дърветата коне рупаха наблизо сухата трева.
— Забави се войводата — каза един от дружината.
— Полунощ трябва да е минало — каза друг. Изпяха някъде петли.
— Страх ме е от беда — каза един.
— Защо?
— Боляринът Годеслав е лош човек и ако е усетил…
— Дано не е усетил да направи лудост: войводата може да го направи на прах, но момата ще вземе. Чу се свирене с уста.
— Идат! — казаха и скокнаха.
В мрака, между дебелите дънери, се чу шум от човешки стъпки и тих говор.
После приближиха някои и пламъчето озари неясни човешки фигури. Показаха се трима брадати юнака, въоръжени с криви турски саби и с кинжали в пояса. После се показа един поп без камилавка, когото един друг държеше за ръката.
Попът, старец с бяла чорлава брада и с бели коси, попадали по челото му, трепереше. Безумен страх бе затъпил погледа му. Той пулеше очи, плах, във въоръжените хора.
— Дядо попе, не страхувай се — каза му един от тях и му целуна ръка.
Целуваха му ръка и другите.
— Защо ме доведохте тук? — попита попът, малко успокоен от тия благочестиви проявления на
— Седни, седни — казаха му.
Той седна. Огънят осветляваше още силно измененото му лице. Освен без камилавка, той бе изкарал от къщата си и с някакви жълти женски обувки, които бе успял да обуе в страха си. Те бяха попадиините.
— Християни, кажете ми какво ще ме правите тука.
— Ще научиш подир малко, дядо попе — каза един от онези, които го бяха довели. — Книжката взе ли, дето ти казахме?
— Требника? Взех го. Защо ви беше?
Но разбойниците не отговориха, защото в гората се чу изсвиркване по-продължително от първото. То се повтори два пъти.
— Идат! — извикаха радостно разбойниците и се изгубиха из гъстака. Само един остана да пази попа.
След малко се появиха Радоил и Славка, последвани от нови още няколко души разбойници, които носеха вързопи със Славкини неща.
— Добър ви вечер, дружина! Водя ви млада годеница, кланяйте се! — извика Радоил.
Възрадваните момци наобиколиха любопитно Славка, още силно развълнувана.
— Славке, оттук вече се захваща моето царство. Не се бой. Седни, почини си.
И Радоил седна до нея.
— Момчета, да се смени стражата извън гората: петлите пяха.
После се обърна към девойката, която гледаше плахо и удивена наоколо си.
— Славке, ти не си привикнала още на такива места?
— Дето бъдеш ти, там е хубаво и мене — отговори тя, като го погледна с любящи очи.
Юнашкото лице на воеводата светеше от щастие. Другарите му гледаха засмени Славка.
— Ти си много уморена, Славке? — попита я един.
— Не, той ме носи на гръб по стръмното — каза тя засмяно, като метна поглед въз Радоила.
— Дайте плоската, момчета, да глътнем малко ракийца. — Радоил подаде плоската Славки: тя кусна само няколко капки ракия.
Тогава чак Радоил съгледа попа, който слушаше до един дънер, гледаше, зяпнал и смаян, болярската дъщеря между тия странни хора.
— А, дядо попе! — извика той. — Преварил си ни? — Па свали шапка и му целуна ръка. После Радоил се обърна към дружината:
— Запалете вощениците. Дядо попе, ще ме венчееш с тая мома.
Попът се смая.
— Че аз нямам патрихил… нито другото…
— Без патрихил!
Запалиха няколко вощеници. Гората се освети повече. Дъбовите клони се надвисваха до самите глави на момците.
— Кой е кумът? — попита попът.
— Маноле, ти ще бъдеш кум — обърна се Радоил към един по-стар разбойник.
— И девер нямате, и венци нямате, и черква няма! Каква венчавка тука? — каза троснато попът, посъвзел се вече.
— Ангеле, и ти, Страхиле, вие ще бъдете девери — каза Радоил, — за да не се сърди дядо поп. Пък черковата е тая гора. Нали господ е навсякъде?
Тогава Радоил гологлав се изправи до Славка, кумът и деверите зад тях.
Попът запрелистя требника, за да намери молитвата за венчалния обред. Двама души му светеха с вощениците. Но той дълго време търси н не намираше молитвата. Под влиянието на одевешната уплаха той беше забравил на кой лист беше тая молитва.