Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

— Радоил е хвърлил око на Славка, но няма да го огрее — каза един от зрителите.

— Но ако поиска, може да я грабне. Само да му не скимне… — каза друг.

— Тогава ще иде на въжето я! Годеслав е от великите боляри.

Някой от виночерпците поднесе им вино.

— Хай да е жив царят! — казаха тия, които пиха. Виночерпецът отмина по-нататък, като отнесе на други търновци големия бъкъл, придружаван от едно момче, което държеше половяк с вино.

— Смилец е добър, но само е баба — каза един, който си обрисваше с ръка мокрите от вино мустаки.

— Затова го и туриха татарите я — отвърна друг.

— Като не сме достойни сами, тъй ни се пада — забележи трети.

— Поне сме си мирни сега.

— Да е жив, да е жив. Добре, че е

той, а не татарин.

— Ела, зло, че без тебе по-зло.

Тоя кратък разговор изобразяваше психологията на търновския народ. Той бе недоволен, че има цар Смилеца, и бе благодарен, че го има такъв. Спомените за доброто минало време, минало, още прясно в паметта, разтъжаваха търновци при гледката на сегашното положение. Но те се радваха на мир. Доверието, с което се ползуваше Смилец пред татарския хан, и сродството и дружбата му с византийския император обезпечваха им мира и благата му. И търновци бързаха да се веселят при всеки сгоден случай, по природа лекомислени и жизнерадостни, както и леки и непостоянни в привързаностите си.

— Ето го! — извика един.

В това време множеството бе устремило очи към единия край на ливадата. Оттам се задаваше Смилец на кон, последван от свитата си, от телохранители и оръженосци, въоръжени с мечове, копия и щитове. Смилец обичаше да прави тия разходки между народа. Лишен пред него от обаянието на самовластен господар и на подвиги и заслуги в миналото си, той гледаше да му спечели сърцето с благи и прости обноски при сближаването с него, като задушаваше в гърдите си аристократическия предразсъдък. Благоволителна усмивка играеше по устните му. Неговата малка римска глава, покрита с лъскав шлем, твърде малка за широките му рамена и едра снага, се извръщаше наляво, надясно и климаше на множеството, което със сваляне шапки се покланяше. Азатин бея той поздрави с едно по-силно климане. Азатин му отдаде почтителен поклон по татарския начин. Смилец бавно мина край хорото, погледа го тихо с добра усмивка. Па се запъти към гората и изчезна в нея, сподирен от очите на народа. Той отиде да се прекръсти и запали свещ в манастира „Св. Троица“.

Додето народът беше улисан да гледа царя, левентът момък с черните засукани мустаци, когото нарекоха Радоил, сколаса да размени няколко думи настрана със Славка.

— Славке, пристаяш ли ми?

— Пристаям — отговори тя.

— Закълни ми се в света Богородица.

— Заклевам се в света Богородица.

— И в свети Ивана.

— Заклевам се и в свети Ивана.

— И аз ти се заклевам в сабята си, че ти ще бъдеш моя жена.

Славка се озърташе стреснато.

— Тая вечер готова ли си да дойдеш?

— Готова съм.

— Ще те чакам пред вас, а ще идем в Ярова гора, при черковището.

— Чакай ме.

Радоил бързо се отдалечи след тоя разговор.

А в това време куп моми на ливадата пееха:

В Търново града голяма голямо чудо станало. Де се е чуло, видяло болярка ускок да либи? Славке ле, пиле шарено, Славке ле, божур в градина, Славке ле, росен босиляк, ускок се, Слявке, не либи: Радой е чедо пакостно, Радою майка — голата, Радою либе — сабята…

А песента продължаваше.

VIII. Един син на века си

Радоил не беше от болярски род, макар че имаше болярски вид.

Той беше селски син, роден в старопланинското село Етър от заможни родители, сродници на прочутия в Ивайлово време юнак Хранислав.

От ранни години той усети в себе си наклонност към приключения и волен живот по поля н планини. Прост и съвсем безграмотен, както всички тогавашни селяни, той обладаваше хитър ум, заедно с голяма

храброст и жажда за юнашки подвизи. Селото му се видя малко, Търново тясно за широкия размах на неговата необуздана природа. Един ден той напусна бащиния си дом и ралото и влезе в една от многото разбойнически чети, които тогава опленяваха еднакво и гръцката земя, и българската. Но нероден да остане прост разбойник по друмища п планини, той заряза четата и си състави нова от отбор юнаци и се понесе да дири битки и слава, като чича си Хранислава. Така той се би с Ногаевите пълчища и като бе разбит, той пренесе театъра на своите подвизи във Византия. Там служи на Андроника в борбата му със селджукските турци, които минуваха вече за грабеж в Южна Тракия, и се прочу с юначеството си; после, разсърден за нещо от императора, той се би против него и разграби гръцките села. Мълвата за подвизите му достигна и в България, името му се разнасяше из уста в уста наред с легендите за неговите юнашки дела. Но честолюбието на суровия авантюрист се ограничаваше в желанието да минува за голям юнак и по-далеко не отиваше. Той остаяше безучастен към събитията в отечеството си, дето един по-силен и по-тщеславен дух би намерил поприще за осъществени с широките блянове на един Ивайло.

От шест месеца той се прибра в Търново и прекарваше мирен живот под лаврите си. За България ме го беше еня, и че Смилец е татарски данник. Патриотизмът не беше тогава едно възпитано чувство, както днес, а смътен инстинкт. Тоя инстинкт, груби първобитен, се изразяваше в омраза към чужденците, а не в любов към своите. Но чувството на себелюбието надделяваше над всички други. За Радоя юнашката слава беше всичко. Той остаяше повече ратоборец, отколкото българин. Както тон, и други такива юнаци по неговото време диреха лаври и печалби, даже в борба против България. Ето защо не го закачаха в Търново. И той спокойно вкушаваше благата на мирния живот след бурните ратни шетни, додето му скимнеше пак да ги залови.

Една от причините, дето му се видя тоя живот тъй благ, беше и Славка, хубавата дъщеря на болярина Годеслава, висок сановник в царския двор. Той се бе влюбил в тая болярска мома и тя в него. Славка, още преди да го види, беше опленена от името му н от разказите за юнашките му дела. Тя имаше волна и буйна душа; юнашството я очароваваше, храбрите левенти бяха за нея кумири. И тя го обикна тъй лесно и просто, както и той нея. Първата им среща, издебната от Радоила, стана една вечер на връщане от сбора на „Св. Троица“. И разговорът им беше прост до рязкост, както и одевешния.

— Добър вечер, Славке — каза й Радоил.

— Дал бог добро, Радоиле — издума тя смутено.

— Ти си болярка и големкиня, аз съм селянин… пък отговаряш…

— Нека бъдат всички селяни като тебе — каза тя бързо и гърдите й тупаха.

— Та ти не си горделива?

— Защо да съм горделива?

Радоил се позапъна малко, като не знаеше що да й каже. Повървяха заедно из дрезгавината.

— Защо ми каза това? — попита тя.

— Защото искам да ти кажа подир това друго… — и той я улови за ръката, разтреперан.

— Кажи? — рече тя просто, без да си измъкне ръката.

— Да се не сърдиш?

— Не.

— Аз те харесвам, Славке.

— Като ти ме харесваш, и аз те харесвам. Оттогава бяха две либета. Радоил я следваше наред, мислеше само за нея. Тя го сънуваше. Ни той, ни тя не мислеха за пречките, които родът и знатното положение на баща й туряха на женитбата им. Защото младите сърца във всички времена и у всички народи си имат своя логика. Предразсъдките за влюбените, както планинските прегради за орела, не съществуват. И понеже любовта, както димът, не може да се укрие, то скоро тяхната тайна стана достояние на мълвата. Седенките й нагласиха песен, хората я разгласиха. И както винаги става, домашните на Славка най-после повярваха, че мълвата не лъже. Годеслав се разлюти, той се оплака на царя против дързостта на разбойника. Но Смилец се усмихна и каза: „Годеславе, всяка мома е любила някого, преди да залюби мъжа си. Остави младите да си побленуват.“