Светослав Тертер
Шрифт:
— Слушай, Иоакиме, кой вика гърците?
— Аз. Аз писах на Андроника.
— Защо?
— На трона преди тебе има право Михаил Тихо. И както видиш, това право той ще подкрепи добре…
Светослав го гледаше остро, като пазеше ледено лице.
— Ти направи две предателства против отечеството: поиска да ме предадеш на Чоки и вика Андроника!
— За тебе са предателства, за мене — дълг, изпълнен към отечеството.
Бърните Светославови потрепераха.
Иоаким гледаше надолу и бързо броеше броеницата си.
Влезе
— Хвърли тоя старец из прозореца!
Богор поиска да преграбчи стареца.
— Ще ти изсъхнат ръцете, злодеецо! — извика той, като се дръпна.
Светослав направи знак Богору да чака.
— Иоакиме, само едно нещо ще те спаси: пиши веднага пред мен писмо Андронику да спре войските си, като му известиш, че българския народ е избрал мене, законния наследник, за свой цар.
— Аз? Никога!
Ярост пламна по Светославовото лице. Той гледа няколко време неподвижен Иоакима.
— Богоре, ела.
И те излязоха.
Иоаким остана сам.
Той беше доволен от поведението си. Гордата му душа тържествуваше, че не показа страх пред заплашването Светославово. Той знаеше, че най-голямото зло, което може да го сполети, е свалянето от патриаршеския трон и заточението му в някой манастир или изгнанието му. И той беше готов на това, но нямаше да преклони врат пред ненавистния Тертеров син.
Светослав свика бързо болярски съвет.
Съветът с вишегласие реши патриархът да бъде наказан със смърт. Предложението беше Балдюво.
В тия опасни за независимостта на държавата времена трябваше да се даде страшен пример, ударът на правосъдието да бъде жесток и неумолим.
Но на всички боляри ставаше гроза при мисълта да се обагрят ръцете им с кръвта на един патриарх. Това никога и никъде не бе ставало.
Решиха тогава да бъде хвърлен от Лобната скала.
XLI. Лобната скала
По пладне войници изкараха Иоакима из килията му и го поведоха към североизточната порта. Извън портата се спущаше стръмна урва към Янтра. На горния край на тая урва се подаваше като нос една скала. Тя стърчеше високо над пропастта, в подножието на която реката шумеше зловещо. Сега там в един вир се клатушкаха няколко болярски трупове, хвърлени вчера оттук. От тая скала се хвърляха важните държавни престъпници. Тая заран оттам беше хвърлен Михаил, у когото хванаха Андрониковото писмо, и в това писмо бяха видели, че Иоаким го е просил за военна намеса в полза на Михаила Тиха.
Двама джелати евреи чакаха там.
Прекараха Иоакима през портата и го изведоха на скалата. Той пребледня. Но той не вярваше, че наистина е решено да го бутнат оттука. Той мислеше, че искат само да го сплашат, за да склони да напише исканото до Андроника писмо.
И тая мисъл го ободряваше. Неговото малко тяло се открояваше в снежната белина на южния склон на Гарван; ветрецът развяваше полите на расото му, коравите бели влакна
Насреща, в полите на Гарван, се трупаше вече любопитен народ.
Из него се носеше мълва, че Иоакима наказват за тайни споразумения с татарите, които изново викал в Търново. И народът негодуваше против стареца.
Тая мълва бе нарочно пръсната по Светославова заповед: викане татарите ужасяваше умовете; викане гърците не беше тъй престъпно. Гърците биваха викани и друг път и пак си отиваха, както при Ивана-Асеня III. Михаил Тихо имаше още много привърженици тук между болярите и народа, които разчитаха на гърците, и умъртвяването Иоакимово за такава вина би изгледвало много жестоко и несправедливо, би раздразнило, би зацетнило победата на новия цар… Но мисълта за ново татарско появяване докарваше настръхване.
И народът вярваше онова, което му казваха хората на двореца. 8
Иоаким не извикваше никакво съчувствие.
Старецът стоеше на скалата бледен.
Две крачки зад него стоеха джелатите.
Няколко войника, изправени до портата с копия в ръце, гледаха втрещени на патриарха, чието малко тяло уединено стърчеше въз камъка.
Тълпата долу растеше на всяка минута.
Всичката ивица от долината между полите на Гарван и на бърдото Силофор и Янтра беше напълнено с народ.
8
И Пахимер, съвременник и летописец на тия събития, говори: „заподозрян уж, че искал да предаде България на татарите“.
Войници, калугери, дубровнишки търговци, няколко франки, евреи с пейи се размесяха с гражданите българи, които се разпознаваха по своите кожуси и черни овчи шапки.
Жени, млади и стари, някои с деца на гръб, се тикаха в това множество и гледаха да излязат напред; момичета и юноши се катереха по урвите, за да гледат по-добре зрелището.
И всичките очи се впиваха в патриарха, който се рисуваше чер и малък на камъка.
— Чувате ли, татарския цар викал: обещал да му предаде главата на Светослав! — думаше една жена на своите съседки.
Те се кръстеха.
— Де ли ще иде душата ти, старче? — казваше една баба, като гледаше патриарха.
— В дъното на пъкъла, но по-напред трупът му ще целуне дъното на Янтра — обади се един навъсен и дрипав технитар.
Разправяше се и другата, истинската история за Иоакимовото отиване в Царевец да предаде Светослава, но размесена с небивалици и фантастични притурки. Един ватах разправяше, че когато Иоаким влязъл в палата и зинал да говори на Чоки, внезапно езикът му се свързал и той останал със зяпнали уста; по тая причина Светослав се спасил от ханската мъст.