Светослав Тертер

Вазов Иван Минчов

Той беше изкаран още сутринта по Светославово разпореждане из избата, дето го бяха хвърлили.

Старецът знаеше вече за извършения преврат, за пълното възтържествувание Светославово. Поразен от скръб и ярост, той ходеше из стаята си и устата му произнасяха проклятия.

Следобед Светослав дойде в патриаршеския палат и влезе при затворника.

Като видя Светослава, упорития старец го устрели с гневни очи.

— Иоакиме, ти си в мои ръце сега. Твоето гнусно опитване да ни издадеш ти изкопа ямата — каза Светослав.

— Анатема! — изговори патриархът с разтреперан

глас.

— Твоите проклятия и твоите благословии за мене не струват нито един бан. Но аз искам да те накажа, като те накарам пред целия народ да ме венчееш на царството. След това си свободен. Това го искам.

— Окаяний безумнико, няма да дочакаш това чудо!

Светославовото лице се изкриви от гняв.

— Старче, не изпитвай търпението ми! — извика той, като трепереше цял. — Помни, че аз съм вече български цар и твой повелител. Имаш пет дена да помислиш. — И Светослав го остави.

XXXIX. Съдбата на Чоки

Патриархът отказа да венчее Светослава.

Коронясването обаче стана в храма на св. Димитрия тържествено.

Три митрополита: търновският, червенският и преславският, извършиха обряда при стечението на безчислен народ.

Три дена траяха веселбите в палата и в града.

Областите заизпращаха изявления на радост и преданост към новия цар, освободител на отечеството.

Татарската войска, която идеше към Търново, биде поведена от Азатин бея назад, като довършваше опустошението на Добруджа, през която бе минал по-рано.

Светослав не предприе нищо против тая сган и я остави да си иде: той сега бе твърде занят в столицата си.

Недоволните от новото положение боляри един по един минуваха към Светослава.

Едно малцинство от тях остана само привързано на гърците скришно. Най-опасният от тях, Иоаким, беше безвреден. Той бе в затвор.

Мина месец от възцаряването Светославово. Чоки все лежеше в тъмницата на Балдуиновата кула.

Елена беше взела повторна клетва от брата си, че ще пощади живота на Чоки. Тя сега живееше в палата като вдовица. Новата царица Фросина се настани в горницата й. Двете жени живуваха дружно, но Елена беше скръбна…

Положението й беше трудно. Дадена от баща си за жена на татарина, по политическа необходимост, тя видя, че с унищожението на Чоки се туря край и на нейното царствено робство. Но добра и милостива, тя жалеше озлочестения си мъж и два пъти го бе посетила в тъмницата му. На неговите молби да му измоли свободата от брата си и да се върнат двамата във владенията си в Русия, тя бе обещала първото; за второто бе му обявила, че тя иска да остане в отечеството си.

И Светослав се чудеше как да постъпи с пленника си. Чоки беше вече безвреден, войската му, що се бе върнала назад — пръсната от Токтая, и владенията му обсебени от тоя победител. Светослав не виждаше прочее нужда от смъртта на Чоки. Той склони най-после на Еленините молби и реши да го пусне и препрати отвъд Дунава.

Елена прати да обадят на мъжа й за царевата милост към него.

На сутрешния ден имаше болярски съвет в двореца. Съвещанието беше развълнувано. Новини бяха дошли, че Андроник, по повторното

искане на някои боляри, праща из Солун десетхилядна войска под началството на Радослава да навлезе в България и да тури на престола Михаила, синът на Константина Тиха, който идеше с друга войска. Привържениците Смилецови в Търново, подир изчезването Смилецово, както казахме, бяха одобрили за претендент Михаила, като произходящ от царски род и със законно право на престола.

Сред разгара на разискванията, протокелиотът обади на Светослава, че е дошел пратеник от хана Токтая.

Въведоха веднага пратеника. Той се поклони и подаде Светославу писмо от хана си.

Светослав кимна на татарина да излезе и даде на тълмача да преведе писмото. То казваше:

„До високославния български цар Светослава от великия властелин на татарите.

Привет от мене, царю на българите и гърците. С радост приех известието за твоята велика победа над сина Ногаев и те хваля, и те поздравлявам. И научих се още, че тоя Ногаев син ти го държиш в палата си, понеже е твой зет, без да гледаш, че той е мой враг и в дълбочините на сърцето си храни опасни мисли за мене. И ето защо ти пиша, славний царю на българите и гърците, и те моля да сториш да изчезне от лицето на земята Ногаевия син. Това ти пиша, защото желая сърдечно да бъдем приятели и да не ми се събират бръчките на гнева по челото против тебе. И като призовавам божията милост въз главата ти, очаквам твоя мъдър ответ.

Хан Токтай.“

Сутринта татарският пратеник, придружен от войниците си, тръгваше назад с писмо и с дарове до хана.

В дисагите на един кон бе обсолената глава на Чоки!

По решението на болярския съвет двама евреи джелати бяха удушили през нощта пленника и после отрязали главата му.

Тя сега отиваше в Крим като откуп за безопасността и мирът на държавата.

XL. Патриархът

Остаяше да се реши съдбата на Иоакима.

Той все стоеше в патриаршията под стража.

Царят и болярския съвет няколко пъти разискваха как да постъпят с патриарха.

Най-после се взе решение да го прогласят за свален и да го изгонят из България.

По-строго наказание не намираха за политично да му наложат. Не трябваше да се дразнят духовете.

Във Византия за подобни и за по-големи престъпления не бяха наказвали по-другояче патриарси.

Иоаким знаеше това и затова запазваше своята вироглавщина и надменност и в затвора си.

Два дена след получаването известие за иденето на гръцка войска Светослав влазяше при Иоакима.

— Твое светейшество, ти можеш да бъдеш доволен сега. Андроник те послуша и иде въз нас.

— Това исках — каза Иоаким, който бе научил вече от стражата новината.

И една ехидна усмивка мина по сухото му лице.

— Кой вика гърците? — попита Светослав, като го стреляше с очи.

— Не знам.

— Аз знам: ти!

— Може би.

Светослав трепереше от глух гняв. По Иоакимовото лице играеше тихо злорадство. Той вътрешно тържествуваше.