Сянката на Бога

Кейс Джон

Мина през някаква двойна врата и продължи, без да вдига поглед от пода. Като в забавачницата. Като Брендън.Отново в главата му проблесна образът на момчето: напрежението, с което пишеше името си с огромни печатни букви. После: Брендън спи усмихнат, а гърлото му е прерязано като на заклано животно.

И Кати… И отново гласът на Том Труонг: „малки порязвания по двете ръце… нали разбираш, това са рани от отбрана“.

Кати. В тъмното. Заспала. Чува нещо. Не знае какво

става. Вижда ножа. Вдига несъзнателно ръце…

Мина покрай стаята на сестрите, но изглежда никой не го забеляза. Не беше сигурен какво ще направи, след като стигне до края на зелената линия. Може би само ще погледне този човек…

Изведнъж разбра, че вече е стигнал. Но нямаше нищо особено за гледане. Джон Доу се виждаше през голям правоъгълен прозорец. Всъщност трябваше да предположи, че става дума за Джон Доу, защото той бе единственият пациент тук. Беше „вързан“ към всякакви тръбички и системи, а онези части от него, които не бяха бинтовани — например по-голямата част от главата, — бяха намазани с плътен бял мехлем. Ласитър си бе горил ръката веднъж и сега си спомни наименованието на мехлема: „Силвадин“.

Доколкото му бе известно, никой не бе виждал лицето на този човек, преди да пламне. Значи наистина си бе Джон Доу — без име, без външност. Кой ли е той? Защо ли го е направил? За какво ли мисли в този момент?

Дали изобщо е в съзнание? Ако беше, може би щеше да отговори на един-два въпроса. Простички въпроси. Ласитър вече посягаше към дръжката на вратата, когато иззад някакъв параван изникна мъж в зелени дрехи и с гневен вик се хвърли към него.

Докторът яростно дръпна маската от лицето си. Имаше малки светли очи и обратна захапка. Заприлича му на катерица.

— Не ви ли го казах вече достатъчно ясно? Обясних ви веднъж! Това отделение е стерилно. — Ласитър мълчеше, но и не отстъпваше. Просто стоеше и гледаше. Явно погледът му е бил толкова изпразнен от интерес, че катерицата се запъна за миг, преди да завърши: — Никойняма правото да влиза тук!

Катерицата очевидно смяташе, че си има работа с полицията. Ласитър реши, че няма смисъл да го разубеждава.

— Мистър Доу е заподозрян в двойно убийство — каза той. — Бих искал да говоря с него, колкото е възможно по-скоро.

— В момента — авторитетно заяви катерицата — пациентът ми е на обезболяващи и е изключително податлив на инфекция. Азще ви известя, когато стане възможно да го разпитате.

Ласитър кимна.

— Благодаря ви за помощта.

— Той обаче няма да може скоро да говори.

— Така ли? И защо?

Катерицата се ухили и бръкна с пръст в гърлото си.

— Вече казах на хората ви. Тръбата в трахеята му…

Ласитър изгледа Джон Доу през прозореца и се обърна пак към доктора:

— Колко време?

Катерицата сви рамене.

— Вижте, детектив — каза той с изморен глас, — просто трябва да изчакате, ясно ли е? На този човек ще му останат белези —

може би цялата лява страна, шията, гръдния кош, — но той ще оживее. А междувременно… няма къде да отиде. Ще ви информираме за състоянието му.

— Разчитам — каза Ласитър и си тръгна.

Същата вечер Ласитър лежеше на дивана и преглеждаше телевизионните канали. Беше се обадил поне на четиридесет човека. Половината от тях вече знаеха и искаха да научат подробности. След първите няколко повторения самото рецитиране на едно и също изигра ефекта на дистанциране от факта. Гласът му разказваше за случилото се с неутралната сдържаност на телевизионен говорител, съобщаващ за лошата реколта в Айдахо.

Другата половина от обажданията — на хората, които още не знаеха, — беше по-тягостната. Усещаше, че новината пада като бомба в спокойния им ден. И както и да реагираха, силата на емоциите им беше трудно поносима.

Скачаше от канал на канал, без да се заглежда. Беше неспокоен, не можеше да се отърси от чувството, че е забравил да направи нещо много важно. Взе си от хладилника една бира, качи се по витата вътрешна стълба и излезе на терасата на третия етаж. Къщата му бе построена на склона на хълм и оттук можеше да докосне върховете на дърветата. Подпря се на перилата и се загледа през дебелите преплетени клони към бледото небе. Нямаше звезди.

Чу телефона. Първоначално реши да не се обажда, после размисли.

— Ало.

В слушалката се разнесе гласът на Риордан:

— „Ало“ значи. Само това ли ще ми кажеш? Ало.Ами тогава да ти го начукам.

— Какво? — недоумяващо изгледа телефона Ласитър.

— Какво „какво“? Какво, по дяволите, си правил в „Изгаряния“?

— Това ли била работата?

— Аз ще ти кажа каква е работата! Джон Доу е изтръгнал шибаната тръба от гърлото си.

— Какво е направил?

— Опитал е да се самоубие. Лекарите твърдят, че бил така натъпкан с лекарства, че не би могъл да преброи и до едно, а той си изважда тръбата. Когато го намерили, ръката му още била обхванала шибаното нещо. Трябвало да откопчват пръстите му един по един!

Внезапно Ласитър почувства непонятен пристъп на страх. Не искаше Джон Доу да умира. Имаше много въпроси, а Доу бе човекът, който знаеше отговорите. Освен това трябваше да си плати — той фокусираше неговата жажда за отмъщение.

— Добре ли е? Ще може ли да…

— Да, да, да! Ще отърве кожата и този път. Но аз искам да се върнем на теб!Какво, дявол да го вземе, си намислил? Не знам дали си чувал, но имам нов партньор. Млад, пресен-пресен от академията. Пълен е с идеи, а този път реши да мисли на глас. Та според него Джон Доу не се е опитвал да свърши със себе си. Бил е много упоен. Така че вероятно някой му е помогнал.

— Какво? Някой…

Риордан го прекъсна безцеремонно: