Сянката на Бога
Шрифт:
— Имаш предвид от онези, при които трябва да си внесъл парите предварително.
— Точно така. И по двете има кредитна линия за две хиляди долара. Сумите са внесени…
— През септември.
— Виждам, че схващаш картинката. Имало е време само за един разплащателен цикъл, но и на двете е възстановил баланса без просрочване. С пощенски запис, съвсем акуратно.
— Значи е призрак. — Думата се използваше от детективите, за да се обозначи човек, живеещ под фалшива самоличност.
—
— Какво значи това?
— Че не е откраднал тази самоличност, нито я е купил. Изглежда като създадена от нулата. Освен това номерът на социалната осигуровка е истински и принадлежи на истински Хуан Гутиерез, който живее в Тампа. Онзи Хуан Гутиерез не е шофьор, но е на приблизително същата възраст като Джон Доу. Така че, ако пуснеш номера в компютъра, няма да се усъмниш в нищо.
— Значи Джон Доу добре се е погрижил.
— Абсолютно си прав. Тази идентификация е първокласна. Спира го полицай — няма проблем. Отива да си наеме кола — заповядайте. Иска да лети някъде, но без да плаща в наличност, защото парите в брой будят подозрение и могат да те запомнят, нали така — няма проблем при наличието на визите. Може да отлети до Луната и никой няма да забележи. Разбира се, не казвам, че е желязна, защото не е. Но ако не е задържан и заподозрян в престъпление — нека уточня, сериознопрестъпление, — може да е спокоен. Направо е учудващо.
— И за какво се чудиш?
Риордан го погледна.
— Дали не е професионалист. Което ме подсеща за причината да те повикам. — Риордан се облегна на стола си. — Мисля, че е време да си поговорим за сестра ти.
Ласитър неволно изкриви лице.
— Защо? Няма нищо интересно.
— Позволи ми да не се съглася.
— Позволявам ти, щом настояваш. Виж… в живота на Кати няма нищо, което би обяснило защо някой професионален убиец ще тръгне да й реже гърлото, да й подпалва къщата, да коли сина й…
— Всъщност — прекъсна го Риордан — той не й е прерязал гърлото. Прерязал е гърлото на Брендън. Сестра ти е била намушкана с нож в гърдите.
Ласитър понечи да каже нещо, но се отказа.
Риордан прочисти гърлото си и когато заговори, в гласа му звучеше болка, а очите му гледаха странно. Ласитър изведнъж си го представи като малък. Незаслужено наказано хлапе.
— Погледни на нещата с моите очи, Джо. Ето ме, стоя пред теб… мъча се с този случай заради теб, скъсвам си гъза…
— Заради мен ли? Та това е двойно убийство!
— За твоя информация, водят ни се петдесет и седем неразкрити убийства. А аз хвърлям такива ресурси в едно от тях, което е почтирешено, нали разбираш? И пак за твое сведение, тази сутрин разговарях с доктор Всезнайко, от когото научих, че Джон Доу не върви към оправяне. Дробовете му са отишли на кино. Не казвам, че няма да оживее, но по мнение на
— Значи според теб, ако онзи умре, случаят е решен?
— Да, точно това исках да ти кажа. След като докладът на патолога е недвусмислен, случаят е решен. Ако по дръжката на ножа открием отпечатъците му — значи, ако ДНК-тестът потвърди хипотезата, — ние можем да докажем, че заподозрян „А“ е извършил престъпление „X“, тогава — вдигна ръце във въздуха и ги остави да паднат обратно — ние на това му викаме „решен случай“. А ако на всичкото отгоре заподозряният „А“ вземе та умре, ами по-добро решаване от това здраве му кажи.
Ласитър го изгледа.
— Но няма да разберем защо?
Риордан раздели и събра пръстите си няколко пъти, разнообразявайки движенията със свиване в юмрук и старателно разглеждане на ноктите.
— Защо, защо… Ами, ако няма защо?Човекът си отглеждал хлебарка и тя му казала какво да направи. Надрусал се и идеята му се сторила страхотна.
— Само дето май не е точно така, не мислиш ли?
— Да — съгласи се без колебание Риордан. — Още повече с тази самоличност. — Помълча и след това продължи: — Но исках да кажа съвсем друго, и то е следното: Докато Джон Доу се държи за сламката на живота и аз все още разследвам този случай, трябва ли да избухваш всеки път, когато поискам да ти задам няколко невинни въпроса за сестра ти?
— Прав си. Съжалявам…
Риордан изглеждаше омилостивен. Даже си позволи да пусне тънка усмивчица.
— Добре, разкажи ми за нея.
Ласитър сви рамене. Внезапно се почувства изморен.
— Обичаше да слуша „Прериен компаньон“.
— Какво е това? — попита Риордан, записвайки си името.
Ласитър въздъхна:
— Радиошоу от Минесота. — Риордан внимателно го изгледа. — С това исках да ти кажа… какво всъщност исках да ти кажа? Че сестра ми водеше възможно най-обикновен живот. Беше продуцент в „Нешънъл пъблик рейдио“. Работеше много. Всичко се въртеше около работата и малкия. Социалната й активност се изразяваше в ходене на благотворителни вечери за забавачницата и участия в групата на самотните родители към Унитарната църква. По-голямата част от времето си прекарваше сама. Нямаше врагове.
— Извинявай… но как можеш да си сигурен?
Замисли се. Не вярваше Кати да е крила нещо особено от него, но все пак наистина не можеше да бъде сигурен.
— Бяхме доста близки. Когато родителите ни умряха, аз бях на петнайсет, а Кати — на двайсет.
— О, да. Конгресменът. Помня. Самолетната катастрофа.
— Бяха с хеликоптер.
— Трагедия — машинално каза Риордан. — Значи парите на сестра ти са оттам? Винаги съм се питал как така може да си позволи подобна къща.