Тай-пан
Шрифт:
— Изобщо не си прав — възрази Кълъм. — Нали ми каза, че през цялото време боледуваш?
— Да. Но това е от много години. Навремето не повярвах на баща ти, когато ми казваше за водата, и продължих да я пия. Сега червата ми кървят и ще продължават да кървят. Вече е твърде късно за мен, но кълна се, за бога, че съжалявам, дето не опитах. Сигурно червата ми сега нямаше да се скапват. Дърк изобщо не пие вода. Само чай.
— Това правят и китайците, момче.
— Не вярвам.
— Слушай, докато се мъчиш да откриеш истината — озъби
Кълъм стисна упорито зъби:
— Заради някакви езически китайски обичаи трябва да променям целия свой начин на живот. Това ли искаш да ми кажеш?
— Да! Готов съм да се поуча от тях. Ще направя всичко, за да съхраня здравето си, а и ти също, за бога! — Струан изрева. — Стюард!
Вратата се отвори.
— Слушам, сър!
— Веднага приготви баня за мистър Кълъм! В каютата ми. И чисти дрехи също!
— Слушам, сър!
Струан прекоси каютата и се изпъна в целия си огромен ръст пред сина си. Разгледа главата му.
— В косата си имаш въшки.
— Изобщо не мога да те разбера!? — избухна Кълъм. — Всички имат въшки. Въшките ходят по нас, независимо дали това ни харесва или не. Малко се почешеш и край.
— Аз нямам въшки, нито Роб.
— Значи вие сте специални. Уникални! — Разтреперан от гняв, Кълъм отпи една глътка от шампанското. — Всеки знае, че когато човек се къпе, той рискува здравето си.
— Ти вониш, Кълъм.
— Всички вонят — отвърна нетърпеливо синът му. — Защо тогава носим винаги със себе си помада? Вонята е също начин на живот. Въшките пък са проклятие за човека. И точка по въпроса!
— Нито аз, нито Роб и семейството му вонят. Моите хора също не вонят, затова имаме най-доброто здраве в Ориента. Ще правиш това, което ти казвам. И въшките, и вонята са напълно излишни.
— По-добре се връщай в Лондон, татко. Там ще намериш най-голямата воня. Ако хората те чуят какво говориш за въшките и за вонята, ще те вземат за луд.
Баща и син впиха зъл поглед един в друг.
— Ще се подчиниш на заповедите ми. Ще се миеш, по дяволите, или ще накарам боцмана да те мие насила! Марш на палубата!
— Послушай го, Кълъм — намеси се Роб. Той усещаше презрението на сина и непреклонността на бащата. — Какво значение има? Направи компромис. Опитай пет месеца, а? Ако дотогава не се почувстваш по-добре, ще се върнеш към старите си навици.
— А ако откажа?
Погледът на Струан бе неумолим:
— Обичам те, Кълъм, повече от всичко друго на света. Но ще вършиш каквото ти казвам! В противен случай ще те накажа като обикновен моряк за непокорство!
— Как така?
— Ще те тегля след кораба десет минути и така ще се изкъпеш.
— Вместо да заповядваш — избухна недоволно Кълъм, — защо не казваш от време на време моля?
Струан се засмя от сърце.
— Господи, имаш право, момче — и тупна сина си по гърба. — Моля те, изпълни това, което искам от теб! Божичко, та ти си прав! По-често ще казвам моля.
— Добре. Веднага щом се установим в Хонконг.
— Още утре ще изпратим да го извикат от Макао с целия му екип. Ако не е пристигнал вече в Хонконг. Нали пет месеца, момче?
— Съгласен съм. Макар че все още смятам това за приумица.
Струан напълни отново чашите.
— А сега смятам да отпразнуваме възраждането на „Ноубъл хаус“.
— Как, Дърк?
— Ще дадем бал.
— Какво? — развълнува се Кълъм, забравил възмущението си.
— Да. Бал! За всички европейци. В пищен стил. След един месец.
— Това означава да забъркаме голяма каша! — заяви Роб.
— Какво искаш да кажеш?
— Сред дамите ще започне невероятна паника. Ще избухне съперничество за най-добро облекло — по последна мода! Ще изтормозят мъжете си и ще се опитат да отнемат фризьорите на конкурентките си. Господи, хрумна ми чудесна идея! Питам се какво ли ще облече Шиваун.
— Нищо — ако това й харесва! — Очите на Струан блестяха. — Да бал! Ще има награда за най-красиво облечена дама. Мисля, че наградата…
— Не си ли чувал за това какво е отсъдил Парис?
— Да. Но сега съдия ще бъде Аристотел.
— Той е прекалено умен за такава роля.
— Ще видим. — Струан помисли малко. — Наградата трябва да има висока стойност. Какво ще кажете за хиляда гвинеи?
— Шегуваш се! — възкликна Кълъм.
— Хиляда гвинеи!
Кълъм бе поразен от мисълта за такова разточителство. Та това е просто безнравствено. Криминално деяние. С хиляда гвинеи човек може да живее в Англия като цар пет или десет години. Надницата на един фабричен работник, работещ от тъмно до тъмно шест дни в седмицата и без почивка през годината, е петнайсет до двайсет лири годишно. И от тази надница той поддържа дома, отглежда децата, храни жена, плаща наем, храна, облекло, въглища. Баща ми е луд, мислеше си, парите са го побъркали. Ами двайсетте хиляди гвинеи, които пропиля, да, направо пропиля с този глупав бас с Брок и Горт. Но хайде, това беше облог, за да се отърве от Брок. Един полезен облог, след като се е оказал сполучлив — ето че среброто е на борда на „Чайна клауд“ и ние отново сме богати. Богати!
Сега Кълъм съзнаваше, че да си богат е различно нещо от това да си беден. Знаеше, че баща му има право — не парите имаха значение, а тяхната липса.
— Но това е много, твърде много!
— Да. В определена степен. — Струан запали една пура. — Но „Ноубъл хаус“ трябва да държи на авторитета си. Новината ще потопи всичко. И историята ще се разнася сто години. — Той постави ръка на рамото на Кълъм. — Има още едно правило, синко, което не бива да забравяш — когато залагаш високо, рискуваш много. Ако не си съгласен да рискуваш, откажи се от играта.