Тай-пан
Шрифт:
Корабът беше разпънал всички платна освен все още зарифените гротове и целият му корпус туптеше радостно. Радостта се предаде на екипажа. Когато Струан заповяда да отпуснат рифовете, моряците се хвърлиха към такелажа и с песни разгънаха платната, забравили среброто, което им бе взело ума. Корабът се люшна, набра скорост и водата наоколо закипя.
— Мистър Кудахи. Поемете вахтата долу и качете горе оръжия.
— Слушам, сър!
Кудахи, първият помощник-капитан, бе червенокос ирландец с игриви очи и позлатена халка на ухото.
— Дръж
Хората се втурнаха към топовете, търкулнаха ги от местата им, заредиха ги с гюллета и после отново ги върнаха обратно.
— Разчет номер три получава право на допълнителна глътка ром! Разчет осемнайсет ще чисти трюма!
Чуха се радостни възгласи и ругатни.
Този обичай бе въведен от Струан преди много години. Когато се готвеха за бой, оръдейният разчет, приготвил пръв оръдието, получаваше награда, а останалият на последно място — най-черната работа.
Струан огледа небето и опънатите платна, после насочи бинокъла към огромната военна джонка. Видя, че е снабдена с много топове. На носа имаше фигура на дракон и флаг, който не можеше да се различи от това разстояние. На палубата се тълпяха множество китайци със запалени факли.
— Пригответе варелите с водата! — заповяда Орлов.
— За какво са те, татко? — попита Кълъм.
— За да гасим огъня, момче. На джонките се виждат горящи факли. Положително има огнехвъргачки и димки. Димките се правят от черна смола и сяра. Внасят смут, когато се хвърлят неочаквано.
Струан погледна назад. Втората флотилия от джонки вече навлизаше в канала зад тях.
— Прерязаха ни пътя, нали? — попита Кълъм със свито сърце.
— Да. Но само глупак би продължил напред. Виж вятъра, момче. Налага се да плаваме срещу него, а нещо ми подсказва, че той ще продължава да се променя и ще духа все по-силно срещу нас. Но така ще получим голяма преднина пред джонките. Погледни, момчето ми, приличат на впрегнати коне, които се състезават с хрътка. Ние сме десет пъти по-бързи в сравнение с всяка една от тях.
Един от фаловете на върха на гротмачтата се счупи внезапно, дървото изсвистя и се удари в мачтата, а платното се откачи и заплющя.
— Лява вахта на върха! — изрева Струан. — Издигнете подемното въже на бомбрамстенга!
Кълъм наблюдаваше моряците, които се изкачиха почти до върха на гротмачтата, вкопчени със зъби и нокти в нея, блъскани от вятъра, и знаеше, че той никога не би могъл да направи същото. Почувства как страхът излива отрова в корема му и си спомни думите на Орлов — ръцете ти ще почервенеят от кръв. Чия кръв? После залитна към планшира и повърна.
— Ела тук, момчето ми — повика го Струан и му предложи торбичка с вода, която беше закачена на една кука.
Кълъм я отблъсна, изпълнен с неприязън към баща си, задето бе забелязал състоянието му.
— Измий си устата, за бога! — скара му се Струан. Отпи от течността и отново му прилоша. След това изплакна устата си и пи на много малки глътки.
— Когато влязохме за пръв път в битка, ми стана лошо, сякаш бях пиян, по-лошо не можеше да бъде. Бях уплашен до смърт.
— Не вярвам — каза Кълъм съвсем тихо. — Нито си се страхувал нито ти е ставало някога лошо.
Струан изръмжа:
— Е, можеш да не вярваш, но е истина. Беше при Трафалгар.
— Не съм чувал да си бил там! — изненада се Кълъм и в миг забрави, че му е лошо.
— Пренасях барут за оръжията. В големите кораби флотата наема деца да пренасят барут от трюма до палубата. Коридорът беше съвсем тесен — това не позволяваше да се разпространяват пожари ида причиняват експлозии.
Струан помнеше рева на оръдията и писъците на ранените, разпръснатите крайници по палубата, хлъзгава от проляната кръв, миризмата и червения цвят на водата. Вонята на повърнато в безкрайното черно коридорче, мазно от мръсотията. Спомни си как се промъкваше в тъмното пипнешком с буретата към бълващите огън оръдия, после тръгваше обратно в ужасяващата тъмнина с раздирани от пламък дробове, сърце, превърнато в бясно биеща машина, и сълзи от ужас, стичащи се по лицето му — час след час.
— Умирах от ужас.
— Бил ли си наистина в Трафалгар?
— Да. Бях на седем години. Най-голям в групата, но най-уплашен. — Струан потупа сина си сърдечно по рамото. — Не се безпокой.
В това няма нищо срамно.
— Вече не се страхувам, татко. Просто ми прилоша от миризмата в трюма.
— Не се заблуждавай. Струва ти се, че е миризма на кръв… и се страхуваш да не е твоята.
Кълъм се надвеси бързо навън и отново повърна. Макар че подухваше вятър, той не можеше да прогони от ума си неприятната сладникава миризма и думите на Орлов.
Струан отиде до буренцето с бренди и отпи глътка, после го подаде на Кълъм и го наблюдаваше, докато той пи.
— Моля за извинение, сър — каза стюардът. — Банята, която поръчахте, е почти готова, сър.
— Благодаря — каза Струан и почака, докато стюардът се присъедини към оръдейния разчет, после се обърна към сина си: — Слизай долу, момче!
Кълъм усети да го облива вълна на унижение.
— Не. Чувствам се добре тук.
— Слизай долу!
Въпреки че беше заповед, тя бе изказана спокойно и Кълъм разбра, че му е предоставен избор да слезе долу и така да запази авторитета си.
— Моля те, татко — каза той разплакан. — Нека остана. Съжалявам.
— Няма нужда да съжаляваш. Попадал съм в подобна ситуация хиляди пъти, така че за мен е лесно. Знам какво да очаквам. Слизай, момче. Имаш достатъчно време да се изкъпеш и да се качиш отново горе. Също и да участваш в битката, ако се стигне дотам. Моля те, слез!
Кълъм увеси нос и се подчини.
Струан насочи вниманието си към Роб, който се беше облегнал на планшира с посивяло лице. Брат му помисли малко, после се приближи до него.