Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

— Господи, боже мой! — изкрещя тя. — Какво правиш, по дяволите?

— Това е просто мускулна рана, нищо сериозно — отвърна той със студен сарказъм. — Трябваш ми жива. Не си ми нужна здрава — и честно казано, омръзна ми да ти слушам гласа. — Той остави оръжието и се обърна към стреснатите обитатели на контролната зала. — Превържете раната и я отведете на позицията. Време е.

— Още колко? — попита Чейс, надвиквайки монотонното бучене на витлата, загледан в тъмнината отдолу.

Амороз провери уредите на самолета.

— Едва ли е много далеч, ако е там, където ми съобщи моят контакт. — Той погледна загрижено Чейс. — Еди, горивото ни е на свършване. Ако в следващите десет минути не намерим този кораб, ще трябва да обърна към сушата.

Чейс искаше да му заповяда да лети докато не намерят Нина, но нямаше смисъл. Малкият двумоторен самолет „Пайпър Семинол“, който Амороз беше успял да изпроси от друга агенция на ООН, вече беше изгорил повече от половината си гориво; едва щеше да им стигне, дори ако решаха да се приземят в по-близката Норвегия, вместо да се връщат в Шотландия.

Но той беше сигурен, че Нина е някъде там. Амороз беше използвал връзките си в Пентагона, за да се запознае по-подробно с последните действия на Джак Мичъл, и въпреки че изминаха няколко притеснителни часа, най-накрая се сдобиха с името на един кораб: „Аврора“. Чейс подозираше, че който е дал на Амороз името му, е заложил кариерата си на това, но бившият адмирал имаше много добри приятели в армията — и имаше да си връща много услуги.

След като разгледаха плановете на „Аврора“ установиха, че самият кораб не е особено забележителен: контейнеровоз с дължина малко под деветстотин фута, регистриран в панамска транспортна компания — почти сигурно параван. Чейс не знаеше защо му трябва на Мичъл да води Нина на борда му, но източникът на Амороз беше предположил, че е станало точно така.

Затова Чейс също отиваше там.

Стига да намереха „Аврора“ навреме.

— Не знам какво смяташ да правиш — каза Амороз, докато наблюдаваше как Чейс проверява за последно двата си пистолета, след което затъква нож в калъф и две гранати в колана около гърдите си. — На борда на кораба ще бъде целият му екипаж, не само Мичъл.

— Ако не ми се пречкат, няма да имат проблеми — отвърна Чейс. — Просто искам да прибера Нина.

— И след това какво? Ще опреш пистолет в главата на капитана и ще му кажеш да обърне към най-близкото пристанище?

— Ако се наложи. Ще му мисля, когато се стигне дотам.

Амороз тъкмо се канеше да сподели своето мнение за тактиката на Чейс, или по-скоро за липсата на такава, когато забеляза нещо в далечината.

— Виждам кораб на единайсет часа.

— Видях го. — Чейс оглеждаше студеното море през мощен бинокъл и бързо забеляза групичката светлини в мастиленочерната бездна.

— Контейнеровоз, може да е „Аврора“. — Едва забележимият флаг на кърмата изглеждаше като панамския, но не можеше да бъде сигурен. — Приближи ни до него.

Превързаха

крака на Нина, но не й дадоха никакви болкоуспокояващи. Тялото й се бореше с мозъка, който искаше да се изключи, да намери покой от изгарящата болка в бедрото, но тя отказваше да му се подчини и упорито се опитваше да не изпадне в безсъзнание.

— Готова ли е? — попита нетърпеливо Мичъл.

— Почти — отвърна мъжът, който завършваше бинтоването.

— Включете реакторите до първо ниво на мощност. Достатъчно време изгубихме.

— Реактори ли? — попита Нина. — Това нещо ядрено ли е?

— От разглобена подводница клас „Лос Анджелис“. Генераторът ни се нуждае от много енергия, за да заработи, точно както машината на Васюкович. — Мичъл се обърна към един от техниците. — Щом стигнем до първо ниво, включете антенната решетка. След това заредете магнитите…

— Сър! — извика един мъж от другия край на залата. — Засякох нещо на радара, променя курса и идва към нас.

— На екрана — извика Мичъл и се обърна към големия дисплей на стената. Малък район около позицията на „Аврора“ се увеличи. Едно жълто квадратче се приближаваше бавно към нея от юг. — Какво е?

— Двумоторен самолет, курсът му предполага, че идва от Шотландия.

— Идентифицирай го!

— Получих транспортния код, проверявам номера на опашката… Това е самолет на ООН, сър. Прикрепен към Океански изследвания…

— Кучи син! — изсъска Мичъл през зъби. — Това е Чейс, сигурно е той! — Сърцето на Нина подскочи при споменаването на името му. — Някой в Пентагона сигурно се е разприказвал пред Амороз. По дяволите!

Въпреки болката в крака, Нина успя да се усмихне.

— Сега вече го загази.

Мичъл я погледна.

— Отведете я на позиция — заповяда той. — И свалете самолета!

Чейс затегна коланите на парашута и погледна отново през бинокъла към кораба. Той се намираше достатъчно близо, за да се види ясно, че флагът му наистина е панамски, а след миг името му навлезе във фокус.

„Аврора“.

— Той е! — каза Чейс. — Добре, приближи се до него, искам да го погледна отблизо. — Той се обърна към висотомера и видя, че самолетът лети малко над седем хиляди фута. Когато бъде готов да скочи, щеше да накара Амороз да се снижи с две хиляди фута; нямаше как да прецени силата и посоката на вятъра и искаше да свали до минимум шансовете да бъде издухан далеч от контейнеровоза.

Той погледна отново през бинокъла. Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно се виждаше „Аврора“. В задната й част се намираше площадка с кацнал хеликоптер, което беше доста необичайно — повечето кораби от тоя тип биха използвали терена за допълнителен товар, — но останалата част морския съд изглеждаше нормална, огромната главна палуба беше затрупана с планини от контейнери.

Погледът му беше привлечен от движение: някой излезе от вътрешността и се отправи към горната част на носа…