Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

През свръхпроводника. През Екскалибур.

Чейс виждаше Нина в дъното на трюма, окована в центъра на последния пръстен. Пред нея мечът блестеше по-ярко от всякога. Неспособна да прикрие очите си с ръце, тя извърна глава настрани.

През един от близките пръстени премина електрическа мълния, танцувайки между магнитите. Около генератора се зараждаха все нови мълнии, остра миризма на озон удари Чейс в носа.

— Нали нищо няма да й се случи там?

— Нямаше да я сложа там, ако исках да я убия. Трябва ми жива.

Уредът бързо подмина 0.80.

— Антената

насочена ли е към целта?

— Тъй вярно, сър — отвърна мъжът. — Йонното отражение е изчислено и въведено, целта е в обсег.

Мичъл кимна. 0.90 примигна бързо и изчезна, 0.95…

— Достигнахме прага! — възкликна той и удари с юмрук по конзолата, когато на дисплея се изписа 1.00 и продължи да отброява, без да спира, като числата продължаваха да нарастват.

— Потвърдено! — извика техникът също толкова въодушевено. — Процесът вече се самозахранва и нараства според предвидените параметри.

— Статус на магнитното поле?

— Стабилен и също нараства.

— Поддържай го така — заповяда Мичъл. — Приготви се за стрелба.

Чейс наблюдаваше Нина, около която танцуваха електрически дъги, след което погледът му се отмести върху поддържащата греда, върху която се беше приземил, след като скочи от люка. Втренчен в една точка, той не спираше да повтаря:

— Хайде де, хайде де…

Мичъл го погледна остро.

— Какво беше това?

— О, нищо — отвърна Чейс. — Само дето нали се сещаш, че като ме хвана, носех една ръчна граната?

— Да?

— Ами когато влязох в трюма, имах две.

Мичъл се завъртя и се втренчи в гредата, отвори уста да издаде бърза команда…

Твърде късно.

Втората граната на Чейс висеше за взривателя на една от многобройните куки, поддържащи километричните кабели на генератора. Интензитетът на магнитното поле нарастваше и стоманената й обвивка беше привлечена от най-близкия пръстен с електромагнити. Гранатата увисна перпендикулярно на пода. В началото скобата издържа, но невидимата сила я привличаше все по-силно и тя започна да се огъва… докато накрая се пречупи.

Гранатата се удари в магнита, взривателят й се освободи и залепна до нея. Детонаторът започна да отброява секундите: три, две, едно…

Експлозията пръсна магнитите на парчета. Натрошените фрагменти бяха привлечени от интензивното магнитно поле и профучаха край генератора, удряйки се в други компоненти, откъсвайки ги от техните места. Трюмът беше залят от масивни електрически изпразвания, искри и пламъци изпълниха въздуха.

Още един магнит се пренатовари и избухна, отломките разбиха прозореца на контролната зала. Мичъл се хвърли зад едната конзола, а Чейс се завъртя и удари в лицето зашеметения човек, който го охраняваше, разбивайки носа му.

Чейс сграбчи автомата му още докато падаше на земята. Той беше безполезен като оръжие, заради биометричната си ключалка. Вместо това Чейс натисна бутона на гранатомета.

Гранатата прелетя през контролната зала и се заби в конзолата от другата страна. Взривната вълна отхвърли техниците встрани, а един мъж излетя

през счупения прозорец като парцалена кукла. Чейс хукна към вратата, изстрелвайки още една граната към втората конзола. Видя Мичъл да пълзи по пода и насочи оръжието си към него, но близката конзола блокираше прицела му — ако стреляше сега, самият той щеше да пострада при взрива. Вместо това изскочи през вратата, изстреля последната граната в големия екран на стената и компютърната карта изчезна във вихъра от натрошени течни кристали.

Той се устреми надолу по стълбите към трюма. Натрошеното тяло на мъжа, който беше излетял през прозореца, висеше от първия пръстен. Чейс отвърна поглед от неприятната гледка и хукна край генератора, захвърляйки автомата на пода.

Прикривайки с ръка очите си от ярките електрически изпразвания, той тичаше към платформата, на която се намираше Нина.

— Изключи го! — изкрещя Мичъл към един от оцелелите техници. — Не виждаш ли, че се пренатоварва, изключи проклетото нещо!

— Не мога! — отвърна мъжът. — Вече е преминало на самозахранване! Системата се придържа към последната подадена й команда — ще продължи да натрупва мощност, докато не се взриви. Единственият начин да я спрем, е като извадим свръхпроводника!

— Или човека, който го държи — изръмжа Мичъл и се взря през виещия се дим към другия край на камерата. Блясъкът на Екскалибур се виждаше ясно — както и Нина, която все още беше прикована към него.

Той се огледа за автомата си. Той лежеше под горящата конзола и пламъците облизваха корпуса му.

— Може би се оказа прав, Еди, за това, че твърде лесно се чупи — каза той, преди да изтича към прозореца. Един бърз поглед надолу му бе достатъчен, за да разбере, че Чейс е захвърлил откраднатия ХМ-201, тъй като неговите отпечатъци не бяха вкарани в паметта на оръжието.

Но тези на Мичъл бяха.

— Опитай се да стабилизираш системата — заповяда той на техника и излетя през вратата.

Температурата в трюма бързо се покачваше заради увеличаващия се брой електрически изпразвания около генератора, но онова, за което Чейс не беше подготвен, беше миризмата. Вонята на горяща боя и топяща се пластмаса се стовари върху носа и очите му; всичко, до което се докосваха електрическите изригвания, избухваше в пламъци. Докато тичаше през трюма, се озова твърде близко до някои от тях и беше принуден да спира на няколко пъти, докато не угаснат.

Стигна до крана, но отново бе спрян от електрическа дъга, която се заби в отсрещната стена и го засипа с метални стружки. Той заобиколи и се приближи от другата страна.

— Еди! — извика Нина отгоре. — Джак идва след теб!

Чейс се обърна назад. Мичъл беше намерил автомата и тичаше през трюма към него. Избягваше да стреля, защото не искаше да рискува и да улучи още някой магнит и още повече да влоши ситуацията.

В основата на платформата имаше контролен панел. Чейс натисна бутона. Със съскане на хидравликата платформата започна да се спуска. Едва когато стигна до пода, той видя превързаното бедро на Нина.