Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

— Ето колко малка изглеждала, погледната от палубата на боен кораб с водоизместимост петдесет хиляди тона — поясни Фоулс. — Дядо се проврял обратно и доближил „Фарфарата“ до кораба. Представете си сега: три британски момчета гледат нагоре към този бегемот с две хиляди и шестстотин германски моряци на борда. С достатъчно въоръжение да вдигне цял Лондон във въздуха. Но чудовището не можело да стреля с оръдията си право надолу, затова швабите използвали пушкали и пистолети, докато дядо ми във водата прикачвал мини към корпуса. Върнал се обратно и се оттеглили, бум тряс, „Тирпиц“

подскочил на метър и половина от водата. Докато се опитвали да си спасят задниците от фиорда, „Фарфарата“ се оплела в мрежата и един немски круизър ги потопил.

Клайв Фоулс удари една глътка от бирата, явно си представяше как малката подводница потъва в подводния си гроб.

— Наградили дядо ми с Викториански кръст. Посмъртно, разбира се.

Бръкна в гащеризона и извади медала, който висеше на верижка. Кръст с корона, лъв и надпис „За храброст“.

— Самият Чърчил го връчил на баба ми. — Фоулс вдигна ръка над главата си и разтвори два пръста като някогашния министър-председател. Знакът на победата.

— Сигурно много се гордееш — отвърна Виктория.

— Съмнявам се, че някой друг по време на войната е показал повече смелост от моя дядо. — Фоулс сниши глас, имитирайки плътния баритон на Чърчил. — „Не мога да предложа нищо друго, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“ — Усмихна се тъжно и продължи: — Такъв е бил Хорас Фоулс. Голям късмет съм извадил. Мъжът, който ми е служил за пример, е от моята плът и кръв.

Беше много повече от това, помисли си Стив. Клайв Фоулс явно се мереше с дядо си. Отчаяно му се искаше да бъде герой. Но как можеше да се състезава с тези спомени? Какво трябваше да направи човек в топлата тюркоазена вода на Мексиканския залив, за да спечели собствен медал?

Десет минути по-късно седяха на края на бетонния вълнолом и поглъщаха лъчите на утринното слънце. Виктория беше облечена в оранжев корсет без презрамки и панталони на цветя, които се връзваха отпред и стигаха до средата на прасеца. Дългите й бронзови крака се полюшваха над водата. Стив носеше срязани дънкови панталони и фланелка с надпис: „Можеш ли да се върнеш за няколко бири?“

Фоулс беше навил крачолите на гащеризона си и сега приличаше на изгорял от слънцето Хък Фин. Беше донесъл хладилната чанта от халето и Стив прие втора студена бира, макар че още нямаше дори обяд. На половин миля навътре една яхта се носеше по вятъра, оранжевият й спинакер се беше издул като чадър по време на буря.

— Знаеше ли, че Грифин ще води Стъбс в Кий Уест? — попита Стив.

— Разбира се, че знаех — отвърна Фоулс. — Изчистих лодката и я заредих с гориво.

— Пил си по едно на дока — включи се Виктория. — После си слязъл на брега. Защо не си карал ти яхтата?

— Когато мистър Джи има компания, обича сам да кара „Форс мажор“. Да се изфука.

— Дори и когато е спирал, за да вади омари? — попита Виктория.

— Най-вече тогава. Обичаше да се прави на Големия бял риболовец. Пускаше котва, дърпаше кошовете и си вадеше вечерята. Истински мачо.

— Имаше ли чувството, че Грифин не те иска на борда? — попита Стив.

—

Не, готин. Мистър Джи просто ми даде почивка. Бях се спукал от работа предишния ден. Разкарах си задника до Блек Търтъл Кий да заложа кошовете за раци, плюс останалата работа, която си имах тук.

Виктория и Стив си размениха погледи. Трябваше да зададат един въпрос, без да се издадат прекалено. Кошовете бяха пълни не само с раци. Но дали Фоулс знаеше за това? Виктория внимателно подбра думите си:

— Мислех, че Хал Грифин сам е заложил стръвта.

— Така ли ти каза? — разсмя се Фоулс. — Да, мога да си представя как го казва: „Хвръкнах до Насау“ или „Оправих мотора“. В крайна сметка си е истина, защото мистър Джи плаща за всичко, но добрият стар Клайв Фоулс хвърчи и оправя двигателите.

— Ами стръвта? — подхвана Стив. — Какво използвате? Червеноперки? Раци?

Пак смях.

— Не се ебавай, Соломон. Питай направо. Да, рачета и голяма торба с пари.

Мърлява работа, помисли си Виктория. Чичо Гриф е замесил и Фоулс. Сега капитанът щеше да бъде главен свидетел на обвинението. Фоулс можеше да помогне на прокурора да докаже подкупите или поне един от тях.

— Грифин каза ли ти за какво са му парите?

— Не.

— Ти не го ли попита?

— Не ми плащат, за да задавам въпроси.

— Но си се зачудил — отвърна Стив. — Чуденето е без пари.

— Реших, че Бен Стъбс ще слезе от лодката по-богат, отколкото се е качил.

— Ядоса ли се, като разбра, че шефът ти му плаща?

— Само затвърди убеждението ми за света, Соломон. Парите говорят. Лайната ходят.

Фоулс хвърли празната кутия от бира обратно в хладилната чанта. Хвана пластмасовите ленти, които придържаха шестте бири. Лежеше на бента, иначе вятърът щеше да я духне във водата. Лентите удушаваха рибите, които се омотаваха в тях.

Няма начин Фоулс да хвърли боклук във водата, реши Виктория. Или да толерира хора, които го правят. Сърцето му беше на страната на Делия в битката за опазването на кораловия риф, но чековата му книжка оставаше при чичо Гриф. Така че на чия страна беше?

— Имаш ли представа кой би искал да натопи шефа ти за убийство? — попита тя.

— Вероятно някой, който иска да спре Океания.

Виктория зададе въпроса съвсем небрежно.

— Някой като Делия ли?

— Стига простотии! Още ли продължавате? Делия е любовница, а не убийца. Питай съдружника си.

Стив се усмихна любезно. Дразнещо.

— Казвал ли си на господин Грифин какво изпитваш към Океания? — попита Виктория, без да обръща внимание на Стив.

— Казах му как застрояването унищожи големите рифове в Хонолулу, Сингапур и Хонконг. Казах му, че приближаването толкова близо до рифа ще води до отделянето на утайка, която ще запуши корала. Как газопроводът и тръбите за водата и електричеството ще съсипят океанското дъно. Но той можеше да обори научно всеки от аргументите ми. Както казах на Делия от самото начало, решението е на мистър Джи, не на човека, който му кара яхтата и самолета. В края на краищата мнението ми не тежи повече от това на Джуниър.