Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Кой?
— Виктория. Мислиш си за нея, нали?
— Понякога ме плашиш, хлапе. — Стив обърна сандвичите на 180 градуса, за да се получат перпендикулярни линии. — Написа ли си домашното?
— Ску-ка.
— Стига, Боби. Трябва да си напишеш домашното по математика.
— Обзалагам се, че не знаеш единственото четно просто число.
— Мене ме остави. Писна ми твоят учител постоянно да ми звъни.
— Две. — Боби вдигна капака на скарата. Ако хлебчетата изгоряха, дори едно мъничко черно петънце, нямаше да хапне от сандвичите. —
— Виждам те как ходиш на училище и през лятото.
— Двайсет и четири.
— А къде са ти обувките? — Кльощавото хлапе беше облечено с фланелка на Шакил О’Нийл, която му стигаше до коленете. Може да имаше шорти отдолу, а може и да нямаше. — Помниш ли правилото? В кухнята не се ходи бос.
— Тъпо правило. Нямам мръсотия между пръстите.
— Много правила са тъпи, но въпреки това трябва да ги спазваш.
— А ти не. — Боби използва дървена лопатка, за да махне печените си сандвичи от скарата. — Кое е най-голямото просто число?
— Сто милиарда. Чуваш ли какво ти говоря? Тревожа се за училището — Стив реши, че говори като баща си, само дето Хърбърт никога през живота си не беше проверявал бележника му.
— Има над шест милиона цифри, така че всъщност си няма име. Но мога да ти го покажа на компютъра.
— А аз през цялото време си мисля, че разглеждаш анатомията на Парис Хилтън.
— Знаеш ли какво учим в училище? Алгебра за бавноразвиващи се.
— Първо си напиши домашното, после измисляй нови теории на относителността.
Боби си взе сок от ананас от хладилника и седна на кухненската маса.
— Мога ли да помогна за делото на дядо?
— Разбира се. — Стив си взе парче сирене чедар с люти чушлета, много вървеше на текилата. — Какво според теб имаше предвид Реджиналд Джоунс, когато каза, че дядо ти решил да направи нещо за цялата тази престъпност?
— Може дядо да е бил като Брус Уейн. През нощта да е ставал Батман.
— По-скоро Бакардиман.
— Знам какво си мислиш. Мислиш, че дядо е мамел.
— Мина ми през акъла. Затова трябва да прочета старите протоколи.
— Вече ги прочетох, чичо Стив.
— Кога?
— Тази седмица. Вместо да ходя на училище, взех рейса и отидох в съда.
— Боже! Бягаш и от училище, така ли? Ще ни се стъжни и на двамата.
— Прочетох делата за убийство на господин Любер. Седемнайсет присъди, нито една загуба. Всичко е правомерно.
— „Всичко е правомерно“? Кой говори така?
— Румпол от лондонския криминален съд по Пи Би Ес.
— Добре. Значи Пинки Любер е водил седемнайсет дела за убийство и ги е спечелил до едно. Ето как си е спечелил репутация на главорез.
— Поискал е смъртно наказание в единайсет от делата и съдебните заседатели искали смърт всеки път.
— Адски силна серия.
— Дядо потвърждавал присъдите. Единайсет смъртни. Шест доживотни.
— Максимум Хърб. Трябва да погледна обжалванията.
—
Удивително. Боби разполагаше с всички цифри. Де да беше толкова старателен и към домашните си!
— Значи каквото и да е направил дядо ти, Трети окръжен и Върховният съд на Флорида не са успели да го разберат.
— Каза, че господин Любер е бил добър юрист преди да се корумпира. Може просто да се е разгорещил.
Стив си наля два пръста „Сианко Бланко“ и си взе още един резен сирене. Добре балансирана вечеря. Протеини от сиренето. А текилата се правеше от агаве, значи можеше да мине за зеленчук, нали така?
— Никой не печели седемнайсет углавни дела поред. С по дванайсет заседатели всяко. Това прави…
— Двеста и четири.
— Трябва да убедиш двеста и четири съдебни заседатели, без нито един против. Не е възможно.
— Може би ако включиш и поредицата от загуби, всичко ще се изравни.
— Каква поредица от загуби?
Боби отхапа една хапка от сандвича си, разтопен кашкавал полепна по устата му.
— В последните пет дела преди да започне успешната серия господин Любер е загубил три, едно е отложено от съдебните заседатели и има само една присъда.
— Мамка му! — вестниците изобщо не споменаваха за загубите. Винаги се говореше за „Серията от победи на Любер за Суперкупата“. Седемнайсет спечелени дела, без нито една загуба. Как беше обърнал нещата? — Може би търсим не в делата, в които трябва, хлапе. Трябва да прегледаме тези, които Пинки е загубил. Да видим какво е различното. Да видим какво е правил книжният плъх Реджи Джоунс. И най-вече да видим какво е правил дядо ти.
Преброяване
38
— Гледате ли шоуто на Лено или на Летерман? — попита Ричард Уадъл.
Старата песен? Феновете на Лено са на страната на обвинението, феновете на Летерман — на защитата.
Щатският прокурор трябва да осъвремени репертоара си заедно с гардероба си, помисли си Виктория, когато започна вторият ден на подбора.
— Не стоя до късно — отвърна Анжела Пачеко, временно настанена на седмо място в ложата на съдебните заседатели. Омъжена жена, около четирийсетте, която продаваше право за временно ползване на ваканционни имоти от офис в Исламорада. — Но никога не пропускам „Отчаяни съпруги“.
Виктория се замисли над информацията. Дали госпожа Пачеко се отъждествяваше с Бри, праволинейната съпруга републиканка, сигурен съдебен заседател на обвинението, или с Гейбриъл, изневеряващата измамница — а оттам ориентирана към защитата домакиня?
Но Уадъл сигурно не беше гледал сериала и продължи нататък.
— По колата ви има ли стикери, госпожа Пачеко?
Стикери за броня. Директно от чантата с клишета на прокуратурата.
Съдебните заседатели на обвинението се хвалеха: „Детето ми е отличен ученик в началното училище.“ Заседателят на защитата: „Моето дете може да натупа твоя отличник.“