Текила и синьо дайкири
Шрифт:
Перката на торпедото завихряше водата и Стив не можеше да види много ясно. Но знаеше, че Фоулс се цели към мястото, където маркучите с гориво излизаха от леките алуминиеви резервоари на лодката.
Усети експлозията преди да я чуе.
Ударната вълна смаза гръдния му кош.
Звукът пулсираше в тъпанчетата му с гръмотевична болка.
С ужасна скорост започна да се премята към дъното.
_Кълбета със задника нагоре._ Така би го нарекъл Фоулс, ако беше оживял след експлозията и пожара. Това беше последната мисъл на Стив, преди
Кралицата на драмата
47
— Колко дълго сте работили за „Посейдон“? — попита Виктория.
— Двайсет и три години — отвърна Чарлз Тейлър. Беше солиден мъж около петдесетте, който изглеждаше така, сякаш никога не е излизал от джакузито, камо ли да се е гмуркал до дъното на някой атлантически ров. При директния разпит беше казал, че е „почти невъзможно“ харпун „Посейдон Марк 3000“, задвижван от пневматична струя въздух, да произведе случаен изстрел при зареждане.
— Още две години и ще получите чудесна пенсия.
— Не съм сигурен, че ви разбирам.
— Вие сте лоялен служител, господин Тейлър. Ръководите отдела за качествен контрол на „Посейдон“ и сте издал сертификат за безопасност на „Марк 3000“. Няма ли да ви уволнят, ако се докаже, че е дефектен?
— Протестирам! — Ричард Уадъл се облегна на масата на обвинението, притиснал длани към махагоновия плот. — Адвокатът дава свидетелски показания, а не задава въпроси.
— Приема се — отвърна съдия Федърс. — Госпожице Лорд, давам известна свобода при кръстосания разпит, но вие току-що преминахте границата.
— Съжалявам, Ваша чест — каза Виктория, макар че не съжаляваше и грам. Беше отбелязала точка пред заседателите.
Тя вдигна харпуна — веществено доказателство номер три — с две ръце.
— В указанията за безопасност компанията ви предупреждава, че отворът трябва да сочи настрани от човека, който се опитва да зареди стрела. Явно сте предвиждали, че човек може да се простреля сам.
— О, това го сложиха адвокатите.
Тези проклети адвокати.
— Но никога не са ни предявявали искове — побърза да добави Тейлър.
Един иск щеше да дойде чудничко на защитата, помисли си Виктория. Колективен най-добре. „Всички, които са се правили на шиш кебап е харпун, да си вдигнат ръката.“ Но трябва да играеш с картите, които имаш.
Вратата на съда се отвори със скърцане и майка й се промъкна вътре. Кралицата беше изчезнала преди два дни, последните й думи бяха по-хладни от ледената маргарита, която пиеше тогава. Обяд в мексикански ресторант близо до съда. Виктория работеше над реда, по който щеше да изложи доказателствата си, на една отдалечена маса, когато майка й се понесе към нея с чаша в ръка. Минаваше обяд, но питието не й беше първото за деня. Като пропусна любезностите, Кралицата обвини Виктория, че е „заядлива, предубедена и скучна“, като добави, че не било никак чудно, дето не можела да задържи мъж.
— Замисли
— Реших, че не е необходимо, майко, ти и без това по цял ден мислиш само за това.
— По-студена си от мен, скъпа. Наследила си го от баща си.
— Ако можеше да е тук и да се защити…
— И аз имам право на щастие. — Майка й направи пирует към вратата, розовата памучна пола балон марка „Синтия Стефе“ се усука около хълбоците й.
Кралицата на драмата.
— Успех в съда, скъпа — подхвърли през рамо. — Дори и да не те е грижа за щастието ми, моля те, спечели заради чичо Гриф.
Явно темата за деня беше „щастие“.
Сандалите й „Маноло Бланик“ чаткаха по пода, докато излизаше.
Сега сандалите се бяха върнали. Е, вече бяха други. Предишните — с отворени пръсти, панделка и каишка през глезена — й бяха подарък от Виктория, благодарение на щедростта на клиента на Стив, който крадеше контейнери, предназначени за италианските бутици. Днешните сандали не бяха „Бланик“ и явно бяха нови. Или поне Виктория не ги беше виждала досега. Змийска кожа със сребърни катарами, изрязани отстрани, с деветсантиметрови токчета.
_Къде беше, майко? И защо ти и направените ти от влечуго обувки се върнахте?_
Яд я беше, че си тръгна, сега и че се връща.
Имаше нещо познато в тези змийски сандали. Какво беше? Наистина бяха страхотни, на ярки жълти и червени райета на черен фон.
_Жълти и черни райета! Коралова змия. Моята коралова змия._
— Нещо друго, госпожице Лорд? — попита съдия Федърс.
_По дяволите, не се разсейвай!_
— Само още един въпрос, Ваша чест.
— Добре. Освен ако не са старите тръби, май чувам, че стомасите на съдебните заседатели почнаха да къркорят.
Виктория вдигна харпуна.
— Господин Тейлър, това, че никой не ви е съдил, не означава, че никой не се е пронизвал при зареждането на „Марк 3000“, не е ли така?
— Протестирам! — каза Уадъл.
— Въз основа на какво? — попита съдията.
— Въпросът има три отрицания, ако не и четири.
— Отхвърля се. Мисля, че съдебните заседатели го разбраха.
— Няма как да знам дали някой се е наранявал някога — отвърна Тейлър.
Избягва думата „пронизвал“ и кървавата представа, която предизвиква.
— Значи не можете да изключите възможността при определени обстоятелства „Марк 3000“ да произведе изстрел при зареждане?
Наруши обещанието си, че въпросът ще е само един.
— Не мога да я изключа.
— Нямам повече въпроси, Ваша чест.
— Тогава да обядваме — обяви съдията.
— Трябва да ти разкажа за нас двамата с Грифин — каза Кралицата.
— По средата на процеса сме — отвърна Виктория. — Дай ми отсрочка.
Кралицата настоя и я убеди да излязат на разходка. След десет минути бяха на доковете и точно минаваха покрай една редица рибарски лодки, когато Айрини каза: