Тримата шишковци
Шрифт:
— Къде? — повтори капитанът.
Сега гласът му звучеше така, че ти се струваше изкъртен не един зъб, а цялата челюст.
— Аз съм тук. Кой ме търси?
Хората се разстъпиха. Доктор Гаспар, като пристъпваше внимателно, приближи до каретата.
— Вие ли сте доктор Гаспар Арнери?
— Аз съм доктор Гаспар Арнери.
Вратичката на каретата се отвори.
— Седнете веднага в каретата. Ще ви отведат у дома ви и там ще научите в какво се състои работата.
Лакеят скочи от мястото, дето стоеше зад каретата,
Кавалкадата потегли, като разрови сухата земя. След минута всички се скриха зад ъгъла.
Нито капитан Бонавентура, нито гвардейците видяха зад тълпата гимнастика Тибул. Па и да видеха негъра, те нямаше да познаят в него оня, когото преследваха миналата нощ.
Изглежда опасността беше минала. Но изведнъж се чу змийски съсък.
Борецът Лапитуп подаде глава иззад преградата, обвита с хасе, и изсъска:
— Почакай… почакай, приятелче! — заплаши той Тибул с грамадния си пестник: — Почакай, аз ей сега ще настигна гвардейците и ще им кажа, че ти си тук!
Като каза това, той се прекачи през преградата. Преградата не издържа розовата грамада. Преградата изкряка с патешки глас и се счупи.
Борецът издърпа крака си от образувалата се пролука и като разбута купчината хора, се спусна подир каретата.
— Спрете! — викаше той тичешката, като размахваше кръгли голи ръце. — Спрете! Гимнастикът Тибул се намери! Гимнастикът Тибул е тук! Той е в ръцете ми!
Работата взимаше заплашителен обрат. А сега се намеси и испанецът с въртящото се око и пистолета, затъкнат в пояса; другия пистолет той държеше в ръката. Испанецът вдигна шум. Той скачаше по естрадата и викаше:
— Граждани! Трябва да предадем Тибул на гвардейците, инак ще си изпатим. Граждани, не бива да се караме с тримата шишковци!
Към него се присъедини директорът на театрото, в което така несполучливо се представи борецът Лапитуп.
— Той провали представлението ми. Прогони бореца Лапитуп! Аз не искам да отговарям за негъра пред тримата шишковци.
Тълпата загради Тибул.
Борецът не можа да догони гвардейците. Той отново се появи на площада. Летеше с всички сили право към Тибул. Испанецът скочи от естрадата и измъкна втория си пистолет. Директорът на театрото намери отнякъде бял книжен кръг — дресираните кучета в цирка скачат през такива кръгове. Той размахваше този кръг и слезе, като куцаше, от естрадата подир испанеца.
Испанецът запъна спусъка на пистолета.
Тибул разбра, че трябва да бяга. Тълпата му стори път. Следната минута Тибул го нямаше вече на площада. Като прескочи през стобора, той се намери в един бостан. Погледна през една пролука. Борецът, испанецът и директорът тичаха към бостана. Зрелището беше много смешно. Тибул се засмя. Борецът тичаше като побеснял слон, испанецът приличаше на плъх, който скача на задните си крака, а директорът куцаше като улучена врана.
— Ще те хванем жив! —
Испанецът щракаше със спусъка на пистолета и със зъбите си. Директорът раздрусваше книжния кръг.
Тибул очакваше нападението. Той стоеше върху рохкавата черна пръст. Наоколо имаше лехи. Тук растяха зеле, цвекло, виеха се някакви зелени мустачки, стърчаха стъбла, лежаха широки листа.
Всичко мърдаше от вятъра. Синьото чисто небе сияеше ярко.
Сражението започна.
И тримата се приближиха до стобора.
— Тук ли си? — запита борецът.
Никой не отговори.
Тогава испанецът рече:
— Предай се! Във всяка ръка имам по един пистолет. Пистолетите са от най-добрата фирма — „Мошеник и син“. Аз съм най-добрият стрелец в страната, разбираш ли?
Тибул не беше майстор в стрелбата с пистолет. Той дори нямаше пистолет, но под ръката му или по-вярно под крака му имаше много глави зеле. Той се наведе, откъсна една, кръгла и тежичка, и я хвърли през стобора. Зелевата глава улучи директора в корема. После полетя втора, трета. Те се пръскаха не по-зле от бомби.
Враговете се слисаха.
Тибул се наведе да вземе четвърта. Той я хвана за кръглите бузи, направи усилие да я изскубне, но — уви! — зелевата глава не се откъсваше. Нещо повече — заговори с човешки глас:
— Това не е зелева глава, а моята глава. Аз съм продавач на балончета. Избягах от двореца на тримата шишковци и попаднах в един подземен ход. Началото му е в една тенджера, а краят тук. Той се простира под земята като дълго черво…
Тибул не вярваше на ушите си: зелевата глава се представяше за човешка!
Тогава той се наведе и погледна чудото. Очите трябваше да повярват. Очите на човек, който умее да ходи по въже, не лъжат.
Онова, което той видя, действително нямаше нищо общо с глава зеле. Беше кръглата физиономия на продавача на балончета. Както винаги, тя приличаше на чайник — на тънконос чайник, изписан с маргаритки.
Продавачът надничаше от земята, а разровената земя, разсипала се в мокри буци, обкръжаваше шията му като черна яка.
— Прекрасно! — рече Тибул.
Продавачът го гледаше с кръглите си очи, дето се отразяваше умиленото небе.
— Аз дадох на готварските чирачета балончетата си и чирачетата ме пуснаха… Ето на, едно от тези балончета хвърчи там…
Тибул погледна и видя високо-високо в ослепителната синева едно мъничко оранжево балонче.
Беше едно от балончетата, изпуснати от чирачетата.
Тримата, които стояха зад стобора и обмисляха плана за нападението, също видяха балончето. Испанецът забрави за всичко. Той подскочи два метра нагоре, завъртя второто си око и се прицели. Той беше страстен стрелец.