Тримата шишковци
Шрифт:
На другия ден — значи тъкмо в оня ден, когато продавачът на детски балончета прилетя в Двореца на тримата шишковци и когато гвардейците намушкаха куклата на наследника Тутти — с леля Ганимед стана една неприятност. Тя изпусна мишката от капана. Тази мишка миналата нощ беше изяла един фунт мармалад. Още по-рано, през нощта в петък срещу събота, тя беше катурнала една чаша с карамфил. Чашата се счупи, а карамфилът, кой знае защо, доби миризма на валерианови капки.
През тревожната нощ мишката се хвана в капана.
Когато стана рано сутринта, леля
— Не яж друг път мармалад, щом не е твой! — рече леля Ганимед, като постави капана на лично място.
След като се облече, леля Ганимед отиде в работилницата при доктор Гаспар. Тя се готвеше да сподели с него радостта си. Вчера сутринта доктор Гаспар беше й изразил съчувствието си за загубата на мармалада.
— Мишката обича мармалада, защото в него има много киселини — рече той.
Това утеши леля Ганимед.
— Мишката обича моите киселини… Да видим обича ли тя и моя капан?
Леля Ганимед се приближи до вратата, която водеше в работилницата. Държеше в ръцете си капана за мишки.
Беше ранна утрин. Зеленината блестеше в разтворения прозорец. Вятърът, който беше отнесъл тая утрин продавача на балончета, се вдигна по-късно.
Зад вратата се чу движение.
„Горкичкият! — помисли леля Ганимед. — Мигар не е лягал да спи?“
Тя почука.
Докторът рече нещо, но тя не дочу.
Вратата се отвори. На прага стоеше доктор Гаспар. В работилницата миришеше на нещо прилично на изгоряла тапа. В ъгъла премигваше червеният, догарящ огън на тигела.
Очевидно доктор Гаспар през останалата нощ беше се занимавал с някаква научна работа.
— Добрутро! — весело рече докторът.
Леля Ганимед високо вдигна капана. Мишката душеше и бърчеше нослето си.
— Улових мишката!
— О! — докторът беше много доволен. — Я ми я покажете!
Леля Ганимед заситни към прозореца.
— Ето я!
Лелята подаде капана. И изведнъж тя видя един негър. До прозореца, на един сандък с надпис „Внимание!“, седеше красив негър.
Негърът беше гол.
Негърът беше в червени гащета.
Негърът беше черен, лилав, кафяв, блестящ.
Негърът пушеше лула.
Леля Ганимед извика толкова силно „ах“, че едва не се пръсна. Тя се завъртя като пумпал и разпери ръце като бостанско плашило. При това тя направи някакво неловко движение — вратичката на капана звънна, отвори се и мишката падна и изчезна кой знай къде.
Какъв беше ужасът на леля Ганимед!
Негърът се смееше високо, изпружил дълги голи крака в червени чехли, прилични на гигантски червени пиперки.
Лулата подскачаше между зъбите му като клон под напора на буря. А на доктора подскачаха и припламваха очилата. И той се смееше.
Леля Ганимед стремително изхвръкна от стаята.
— Мишка! — викаше тя. — Мишка!
Доктор Гаспар се затече подире й.
— Лельо Ганимед — успокояваше я той, — напразно се вълнувате. Забравих да ви предупредя за своя нов опит. Но вие би трябвало да очаквате. Нали съм учен, нали съм доктор по различните науки, майстор на различни уреди. Аз правя всякакви опити. В моята работилница може да се види не само негър, но дори и слон. Лельо Ганимед… Лельо Ганимед… Негърът е едно, а пържените яйца са друго… Ние чакаме закуската. Моят негър обича много пържените яйца…
— Мишката обича киселините — шепнеше в ужас леля Ганимед, — а негърът обича пържени яйца…
— Та ето що. Пържените яйца донеси сега, а за мишката ще видим довечера. Довечера тя ще се улови, лельо Ганимед… Тя няма вече какво да прави на свобода… Мармаладът е изяден един път завинаги.
Леля Ганимед плачеше, като добавяше сълзи вместо сол в пържените яйца. Те бяха толкова люти, че дори заменяха пипера.
— Хубаво, че има много пипер. Твърде вкусно е! — хвалеше негърът и лапаше пържените яйца.
Леля Ганимед взимаше валерианови капки, които сега, кой знае защо, миришеха на карамфил. Навярно от сълзите.
После тя видя през прозореца как доктор Гаспар мина по улицата. Всичко беше в ред: новият шал, новият бастун, новите (макар и стари) обуща с красиви здрави токове.
Но до него вървеше негърът.
Леля Ганимед зажумя и седна на пода. По-точно, не на пода, а върху котката. Котката от ужас измяука. Леля Ганимед, изгубила самообладание, наби котката: първо, задето се вре под краката й, а второ — задето не е съумяла да улови навреме мишката.
А мишката, която се промъкна от работилницата на доктор Гаспар в скрина на леля Ганимед, ядеше бадемови курабии и си спомняше с нежност за мармалада.
Доктор Гаспар Арнери живееше на „Улицата на сянката“. Като завиете от тази улица наляво, вие ще попаднете в пресечката, която носи името „Вдовицата Лизавета“, а оттам, прекосили улицата, която се слави с дъба, ударен от гръм, можете, като извървите още пет минути, да попаднете на Четиринадесетия пазар.
Доктор Гаспар и негърът се запътиха натам. Вече се вдигаше вятър. Обезобразеният дъб скърцаше като люлка. Човекът, който лепи афиши, съвсем не можеше да се справи с листа, приготвен за залепване. Вятърът го дърпаше от ръцете му и го хвърляше в лицето му. Отдалеч можеше да се помисли, че той си бърше лицето с бяла салфетка.
Най-сетне човекът сполучи да притисне афиша до стобора.
Доктор Гаспар прочете:
Граждани! Граждани! Граждани!
Днес правителството на тримата шишковци урежда за народа празненство. Побързайте да отидете на Четиринадесетия пазар! Побързайте! Там ще има зрелища, развлечения, представления! Побързайте!