Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Харди знаеше, че в такива случаи съдебните лекари правят три проби. Третата включваше проверки на много повече вещества — барбитурати, амфетамини и така нататък, но освен това беше и много по-скъпа от първата, която бе за летливи вещества — най-вече алкохоли, така че рядко се стигаше до нея, ако още в началото се установи видима причина за настъпването на смъртта.
Харди знаеше всичко това, но все пак трябваше да попита:
— И не е проверил за нищо друго?
— Защо да проверява? Намерили
— Не мога. — Харди се чувстваше вдървен.
— Атропин.
— Какво?
— Атропин.
— Какво „атропин“?
— Умрял е от атропин. Ексхумирахме го по настояване на Теръл и открихме атропин.
— Значи е умрял от свръхдоза атропин.
Пауъл поклати глава.
— Човек не умира ей така от свръхдоза атропин. Това не е наркотик. Не можеш да се надрусаш с него. А Нед е бил натъпкан до козирката.
— Това все още не означава убийство.
— Мисля, че ако се свърже с последните две, означава.
— Тя не е виновна и за тях. Не забравяй, че все още не е осъдена.
Пауъл го удостои с един уморен от света поглед, с който сякаш искаше да каже: „Е добре, така говори адвокатът за своя клиент, но все едно, като професионалисти и двамата много добре знаем каква е истината.“
— Твоята госпожа Уит е черна вдовица, Харди — каза той гласно. — За всичко това ще я обвиним в убийство първа степен. Смъртна присъда. Положението е сериозно.
3
— Не. Не…
Лицето не Дженифър бе съвсем пребледняло. Главата й увисна надолу, но след миг тя се овладя, стана, отиде до стъклената преграда и се загледа в стаята на надзирателките.
— Нед се самоуби… може би без да иска… Но Лари и Мат уби някой друг. Кълна се пред Бога… _Не бих могла да убия собствения си син!_
Харди обърна внимание, че не казва същото за съпруга си. Седеше с отпуснати рамене, сключил пръсти на масата пред себе си.
— Разкажете ми за Антъни Алварес — подкани я той.
Тя приглади два пъти косата си с пръсти, все още с лице към стъклото.
— Не познавам никакъв Антъни Алварес.
Харди запази спокойствие.
— В полицейския доклад пише, че това е съседът ви от отсрещната страна на улицата.
Тя се обърна.
— Господин Алварес? О… _този_ Антъни Алварес. Дори не знаех малкото му име. Е, и? Какво общо има той?
— Общото е това, че той е една от сериозните причини да сте тук. — Разказа й показанията му накратко. Докато слушаше, тя се върна до масата и седна странично от Харди.
— Но аз не направих това. Никога не започвам да тичам, преди да мина ходом няколко пресечки, за да загрея. Не е възможно да съм затворила портата
Харди кимна.
— А защо, според вас, твърди това? Карали ли сте се за нещо?
— Просто не мога да повярвам! — Дженифър пое дъх, потрепери и изпусна въздишка. — За четири години съм разменила с този човек около стотина думи. Дори не съм сигурна, че ще го позная, ако го видя някъде в града. Защо постъпва така с мен?
— Не знам — отвърна Харди, — но засега ми се струва, че ще е по-добре да се насочим към нещо, което би могло да ви помогне. Дали не ви е видял и някой друг съсед?
Дженифър затвори очи и се отпусна на облегалката на стола. Проличаха извивките на тялото й, гладката кожа на бузите й. Харди изведнъж си даде сметка колко е привлекателна, дори и със затворническите дрехи. Пълни, леко нацупени устни, нос, издаващ сила, пропорционални кости.
— Минах покрай един мъж — каза Дженифър, все още със затворени очи. — Възрастен. Мексиканец или негър… във всеки случай беше с тъмна кожа.
— Прочетох за него. — Харди се наведе напред. — Не мисля, че ще свърши работа.
— Как така? Аз _видях_ някого. Мисля, че може да е бил…
Харди поклати глава. Тя протегна ръка към него през масата.
— Не, не. Слушайте. Беше седмицата след Коледа. Никакви коли, жива душа наоколо… и видях онзи мъж, облечен с тежко палто… Стори ми се, че оглежда номерата на къщите. За малко щях да спра, за да го попитам дали не мога да му помогна, но не исках да закъснея, така че продължих. — Тя замълча за миг и се вгледа в Харди. — Наистина би могъл да е _онзи…_ който… искам да кажа, все някой трябва да го е направил!
— Забелязахте ли дали има оръжие?
— Не, но…
— Видяхте ли го да влиза в двора на вашата къща?
— Не… Щях да…
— Имате ли представа защо някой, който не познава Лари лично, би искал да го убие? Или сина ви? — Погледът й се втренчи в пространството помежду им. — Дженифър, ако откриете утвърдителен отговор на някой от тези въпроси, ще можем пак да поговорим за този човек, но засега няма да имаме полза от него.
— Но това би могло да се окаже…
— Когато се окаже, ще направим нужното, обещавам.
Харди си припомни, че не е дошъл, за да я разстройва, но чувстваше, че трябва да й каже какво ще бъде обвинението. Макар и делото да беше на Фримън, не би навредило да събере още малко впечатления за тази жена.
— Добре, да минем нататък. Може би ви е видял и някой друг?
— Но… онзи мъж… той може да е бил…
Потупа я по ръката, задържа я на масата.
— Да продължим нататък.
Тя отдръпна ръката си.
— Трябва да ми повярвате. Не съм го направила аз и ако онова е бил…