Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— И затова искат смъртно наказание? Затова Пауъл свързва този процес с политическите си амбиции? Може би желае да се поупражнява в съда? Не мисля.
Харди се усмихна.
— Трябва да се научиш да изразяваш чувствата си, Дейвид. Някой ден ще рухнеш, ако задържаш всичко в себе си.
Фримън кимна.
— Знам. Опитвам се. Ще имат ли нещо против, ако запаля тук?
— Обзалагам се — отвърна Харди. Фримън седеше точно под табелката, че пушенето е забранено.
— Да
Харди все още не беше решил точно как да повдигне въпроса за по-нататъшното си участие в защитата на Дженифър Уит, но както често се случваше, с Дейвид Фримън въпросът се оказа решен предварително.
В щат Калифорния всички дела, по които се иска смъртно наказание, протичат в две фази — за установяване на вината и за определяне на присъдата. Съдебните заседатели не биха могли да гледат с добро око на човек, който през първата фаза е твърдял за обвиняемия, че е невинен, а се е оказало, че не е — който фактически признава, че е лъгал.
За да се избегне това, през втората фаза винаги се явява друг адвокат и точно тази роля Фримън искаше да поеме Харди, ако вината на Дженифър се докажеше.
— Разбира се, ако е в състояние да плати — каза го напълно сериозно.
Дженифър Уит имаше право на съдебна защита, но, ако не разполагаше със средства да покрие разходите — а те щяха да са огромни за дело като нейното, — съдът щеше да й определи служебен адвокат. В този случай нямаше никаква гаранция, че ще назначат Фримън и Харди.
Разбира се, Фримън отдавна беше одобрен от съда, но Харди все още не бе подал дори молба да бъде включен в списъците. Освен това, при такова дело — а то вероятно щеше да нашуми и да се превърне в най-добрата реклама в бизнеса, — лешоядите неминуемо щяха да налетят. Двамата можеха да поемат защитата единствено, ако Дженифър платеше със собствени пари — това нямаше как да се избегне.
— Ще ти кажа още нещо, Диз. Нашата практика е частна. И майка Тереза да ти е клиент, трябва да си вземеш парите.
Отново го каза съвършено сериозно и това смути Харди.
Влязоха секретарят и стенографът. Започнаха да подреждат работните си места и тихо да разговарят. Появиха се и някои адвокати — Фримън кимна на няколко от тях. Вече се събираше и публика.
Това беше висш съд — тук не се гледаха дела за неправилно паркиране. Харди остави Фримън да чете документите и отиде до преградата, която отделяше участниците в процеса от зрителите.
— Не знам защо, но очаквах да те видя тази сутрин — заяви Дийн Пауъл и го потупа по рамото.
— Казах ти, че делото е на Фримън — отвърна Харди. — Ей го там отзад, учи си урока. Аз съм само компания.
— Е, вече изясни ли му се каква ще е стратегията на защитата?
— Още не. Но на Дженифър е ясна. Тази, която обичаш най-много.
— Ще
— Госпожа Уит твърди, че не е извършила тези убийства.
Пауъл кимна с каменно лице, но Харди имаше чувството, че е във възторг.
— Лъже.
Съдия Оскар Томасино — с подстригана като четка коса и мургава кожа — имаше вид на човек, който няма да търпи глупости в съдебната зала, в която председателстваше повече от десет години. Тази сутрин пристигна с поредната изненада.
— Преди да започнем днес — каза той, — има ли някой в тази зала, който кара зелен шевролет „Лумина“, номер 1NCV722?
От третия ред се изправи някакъв млад латиноамериканец и вдигна ръка. Съдията му махна да се приближи и той се подчини неохотно.
— Не забелязахте ли, сър, че на мястото, където сте паркирали, има табела с надпис: „Запазено за съдия“?
Младият човек се обърна назад, сякаш търсеше подкрепа от залата.
— И какво сега? Ще си изпатя, защото съм заел мястото ви за паркиране ли?
— Не точно — отвърна Томасино, — макар че и това няма да ви се размине. Големият ви проблем е, че колата ви я няма.
Съдията махна на пристава да изведе младежа. На горния етаж щяха да решат какво да правят с него, а колата беше откарана на градския паркинг.
Харди още се подсмихваше, когато призоваха обвиняемата и защитниците. Двамата с Фримън заеха местата си зад преградата, Дийн Пауъл също се приближи, заедно с младия си помощник. След малко въведоха Дженифър и я накараха да застане на подиума пред съдията. Изглеждаше изтормозена и отчаяна, наистина като виновен човек, но арестантските дрехи биха направили същото и със Синди Крофорд. Харди я представи на Фримън.
Тя изгледа неугледния си адвокат без кой знае какъв ентусиазъм, но той бе свикнал на подобни реакции. „Това ли е защитникът ми?“ — сякаш питаше физиономията й.
Обърна се пак към съдията и секретарят прочете обвинителния акт изцяло — както при всички дела за убийство.
— Дженифър Лий Уит, обвинена сте в трикратно убийство в нарушение на наказателния кодекс, секция 187. На трийсет и първи август 1983 година предумишлено и съзнателно сте лишили от живот Едуард Телър Холис, като…
Секретарят прочете обстоятелствата, при които е станало това, после премина към убийствата на Лари и Мат Уит. Когато свърши, Томасино кимна и отбеляза, че поради присъствието на господата Фримън и Харди, приема, че обвиняемата е осигурена с надлежната съдебна защита. После попита Дженифър, дали се признава за виновна.
— Невинна съм, ваша светлост.
Томасино отбеляза нещо в документите си и погледна над полукръглите си, леко мътни очила към Пауъл.
— Обвинението настоява ли за лишаване от освобождаване под гаранция?