Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Вилърс удари с чукчето.
— Седнете на мястото си, господин Пауъл. В момента не обсъждаме този въпрос. — Посочи с пръст и Фримън и добави: — Вие, господин Фримън, нарушавате реда. Приключихте ли със свидетеля или не?
— Аз съм възмутен…
Вилърс стовари чукчето с всички сили и острият звук прокънтя в цялата зала. Дженифър се стресна.
— Ако отговорите с нещо друго, освен „да“ или „не“, ще ви изпратя в затвора!
Изведнъж Фримън се овладя. Кимна и преглътна с усилие.
— Да, ваша светлост.
— Какво да?
— Свърших със свидетеля.
Съдията
Вилърс огледа залата. Вече нямаше към кого другиго да се обърне и затова изгледа Парментие.
— Свидетелят е свободен. Ще направим кратка почивка.
— Мразят те — отбеляза Дженифър.
Фримън се разхождаше край прозореца, поглеждаше навън, после навътре, видимо доволен от себе си. С Харди и Дженифър бяха отишли до кабинета зад помещенията на приставите, който използваха най-често.
— Не мисля, че съдебните заседатели го мразят — възрази Харди.
— Обичат ме — заяви Фримън.
— Но господин Пауъл беше прав — продължи Дженифър. — Има нещо, което ме свързва с този пистолет… Беше мой и на Лари… дори и да не съм го хвърлила аз в контейнера. Не е както с инжекцията.
— Няма значение — възрази Фримън. — Всички съдебни заседатели ще имат предвид какво реши Вилърс по обвинението за Нед. Ще си мислят, че е поредния трик на Пауъл, защото вече ще очакват само това. Струва ми се, че ги отклонихме в добра посока…
Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете и разсъждаваше.
— Дейвид — обади се той, — тук са налице малко по-различни факти. Струва ми се, че съдебните заседатели ще се придържат тъкмо към фактите.
Фримън се върна до прозореца и погледна навън.
— Няма да ми развалите настроението, колкото и да се мъчите.
Някой почука на вратата и надникна. Показа се един от приставите, изгледа Харди и каза на Фримън, че съдия Вилърс иска да поговори с него в кабинета си.
35
Харди реши да се отбие на „Олимпия Уей“ и да прекара около час със записките си в колата, с надеждата призрачната бегачка да се появи отново. Ако тази жена минаваше оттук сравнително редовно, би могла да е от полза. Следващата седмица идваше ред на защитата да представи аргументите си и всички „други идиоти“ щяха да са добре дошли.
Не че тази жена можеше да се причисли към възможните извършители. Нямаше никакъв шанс за това. Но Фримън би могъл да я използва, за да обори показанията на Антъни Алварес — съседът от отсрещната страна на улицата. Може би онази сутрин той беше видял тъкмо призрачната бегачка, а не Дженифър? Тогава твърдението, че обвиняемата е била в къщата по времето на убийството, щеше да се разклати сериозно. Струваше си да я открие.
Отпи малко кафе от термоса и, сгънат зад волана на хондата, малко след изгрев слънце, си даде сметка, че щеше да е по-добре, ако бе използвал времето — докато вниманието на всички беше насочено към обвинението за смъртта на Нед Холис, — за да подготви разпитите на Том Дистефано и семейство Роумън, щом като Фримън щеше да ги призове в съда.
С
Трябваше да пришпори Ейб, да го накара да се заеме със семейство Роумън, но си даваше сметка, че той може и да му откаже. В записките си попадна и на името Джоди Бакмън и си спомни, че адвокатът от „Крейн и Крейн“ в Лос Анджелес така и не му се бе обадил. С всичко това трябваше да приключи, преди защитата да получи думата в съда.
Предния ден, понеделник, след почивката заседанието не беше възобновено. На Вилърс изглежда наистина й бе дошло до гуша от изпълненията на Фримън и след неколкократните предупреждения, надлежно отразени в протокола, го бе глобила петстотин долара — на четири очи — за незачитане на съда. Фримън познаваше правилата на играта не по-зле от всеки друг и ако не се съобразяваше с тях, поведението му щеше да му излезе солено. След това съдията изпрати един пристав да предаде на съдебните заседатели, че са свободни и пътьом той се отби да съобщи новината на Харди и Дженифър. Харди веднага си тръгна.
Беше паркирал на ъгъла, така че да наблюдава мястото, където бе видял жената първия път. Зачете се в един от протоколите от разпитите на Флорънс Барбието и за малко да не я забележи.
Хвърли документите на съседната седалка и запали двигателя тъкмо навреме. Бягаше по същия маршрут, просто летеше. Харди я задмина леко, спря и излезе усмихнат.
— Здравейте.
Днес беше със зелени шорти, памучна фланелка, зелена лента на главата. Флаконът сълзлив газ отново се появи в ръката й. Спря задъхана, затвори очи за миг, пак ги отвори.
— Слушайте, какъв ви е проблемът? Защо не ме оставите на мира?
Наистина съжаляваше, че пречи на тази жена да спортува, но пък нямаше и никакво намерение да я изпусне повторно. Беше приготвил визитната си картичка и й я подаде над покрива на колата.
— Просто вземете това, както си бягате и ми се обадете в удобно за вас време, може ли? Може да се окаже много важно. Може би от това зависи животът на една жена.
Тя остана на мястото си, сякаш не го бе чула.
— Наистина ли сте адвокат?
— Да, адвокат съм.
— Последния път нямахте вид на такъв.
Харди се усмихна. Както казват, дрехите правят човека. Сега беше с костюм, на път за съда, адвокат от главата до петите.
— Бях се маскирал.
Тя все още беше задъхана, но не чак толкова, колкото в началото. Харди си помисли, че дори и да можеше да бяга толкова бързо, ако беше изминал само разстоянието от парка дотук, щяха да са му нужни поне десет минути, докато възстанови дишането си. Тя вече разговаряше, все едно досега се бе разхождала. Впечатляващо.