Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Фримън нанесе финалния удар:
— Добре тогава, кога успяхте да видите лицето й?
Алварес се наклони напред.
— Кога съм успял да видя лицето й?
— Да, господин Алварес. След като е била с гръб към вас през цялото време и след това е изтичала надолу по улицата, кога успяхте да видите лицето й?
Алварес отговори по единствения възможен начин.
— Вероятно съм видял профила й.
— Вероятно? _Вероятно?_ Видяхте ли го или не?
— Да, видях го. Разбрах, че е Дженифър Уит. И през ум
— Искате да кажете, че може да е била тя, следователно е била тя?
— Ваша светлост! — Пауъл скочи на крака. — Подигравателно отношение към свидетеля!
Фримън разпери театрално ръце.
— Ваша светлост, това е най-важният свидетел на обвинението и съдебните заседатели трябва да разберат, че идентифицирането на Дженифър Уит от него е много съмнително.
Вилърс присви устни, защото ненавиждаше театралниченето на Фримън, но пък от друга страна си даваше сметка, че има право.
— Така или иначе, господин Пауъл е прав. Последният въпрос ще бъде заличен. Продължавайте.
Фримън отиде до масата на защитата, отпи глътка вода и се върна пред Алварес.
— Господин Алварес, да поговорим за пистолета. Видяхте ли го?
— Пистолета?
— Да. Оръжието, с което е извършено убийството, попаднало по някакъв начин в контейнер за боклук малко по-надолу по улицата до парка. Този пистолет. Забелязахте ли тази, която разпознахте като Дженифър Уит, да го държи в ръката си, когато беше застанала пред портата?
— Имаше нещо издуто отстрани.
— Господин Алварес, моля отговорете на въпроса ми. _Видяхте_ ли _пистолет_?
Алварес не хареса това, Пауъл — също, но нямаше какво да се направи.
— Не, но държеше…
Фримън вдигна ръка.
— Моля ви, господин Алварес, това е достатъчно. Да продължим нататък, може ли? — Фримън погледна към Дженифър и Харди. Разбира се, жестът показа и на съдебните заседатели, че Алварес ще бъде изяден за обяд. — Последният въпрос, на който искам да се спрем е същия, за който стана дума и с госпожа Барбието. Колко дълга е една минута.
Вилърс сви устни, готова да предотврати всякакви театрални сцени още в зачатък, но този път, въпреки очакванията, Фримън продължи тихо и кротко, точно по правилата. Харди се съмняваше, че Дейвид би си позволил нещо друго, след като бе възседнал такава мощна вълна.
— Казахте ни, че когато сте чули изстрелите, сте били при жена си и сте й чели книга.
— Да.
— След втория изстрел станахте и погледнахте към къщата отсреща, нали?
Алварес кимна уморено и Вилърс го подкани да отговаря на въпросите с думи. Той кимна пак и каза:
— Да. Станах след втория изстрел.
— Веднага ли? Или след минута, например? А може би по-малко?
— Малко по-малко. Почти веднага.
— И отидохте до прозореца?
— Да.
— На какво разстояние се намира той от стаята на жена ви?
—
— И отидохте право при прозореца? Пътьом не се отбихте до тоалетната, да кажем?
В съда се разнесе кикот — Фримън си играеше с търпението на Вилърс и го знаеше, но пък чувстваше, че се нрави на съдебните заседатели.
Алварес не видя нищо смешно и отговори навъсено:
— Да, отидох право при прозореца.
— И когато стигнахте до него, жената вече беше пред портата отсреща, така ли?
— Да.
За Харди всичко изглеждаше пределно ясно, но дали беше така и за съдебните заседатели? Надяваше се, че встъплението на Фримън ще ги накара да си зададат най-съществения въпрос: възможно ли бе Дженифър да застреля Лари и Мат на горния етаж в къщата си, след това да слезе по стълбите, да мине през двора, да застане пред портата и да я затвори, за времето, което е било необходимо на Антъни Алварес да измине десетте метра от стаята на жена си до прозореца? Харди не вярваше, че е възможно и бе сигурен, че след показанията на Лайза Дженингс, всички ще са на неговото мнение.
Но Пауъл не можеше да допусне разпитът на Алварес да приключи по този начин. Имаше право на допълнителни въпроси и реши да се възползва от него — започна, още преди Фримън да седне на мястото си.
— Господин Алварес, имам няколко допълнителни въпроса. От колко време познавате госпожа Уит?
— От около четири години. Когато се нанесоха в къщата отсреща, отидохме при тях, за да се запознаем.
— Четири години. През това време виждали ли сте госпожа Уит на улицата?
— Да, разбира се.
— При това и в профил, нали?
— Естествено. Много пъти. — Алварес се усмихна.
— И не се съмнявате, че жената, която сте видели онази сутрин да стои пред портата отсреща, е била Дженифър Уит?
За негова чест, Алварес изглежда си даде сметка какво означава това и се замисли, втренчен в Дженифър.
— Нямам нищо против тази жена, но беше тя.
— Ваша светлост!
— Добре, господин Фримън, последният отговор ще бъде заличен. Господин Алварес, моля ви, отговорете на въпроса.
Стенографът го прочете и този път Алварес отговори само:
— Не, не се съмнявам.
Фримън не можеше да възрази.
Полицаят Гари Гейдж се яви в съда с униформа. Беше на около четирийсет, ветеран в полицията. Той бе изпратен след обаждането на 911 и бе открил труповете.
— И при пристигането ви вратата на къщата беше заключена, така ли? — попита Пауъл.
— Да. Когато пристигнах, съседката — погледна записките си — госпожа Барбието, излезе и дойде при мен. Поговорихме малко, след което отидох и позвъних. После опитах да отворя, но беше заключено.