Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Съдебните заседатели нямаше да гласуват за невинността на Дженифър, ако не ги убедяха, че съществува и друга истина — истина, която не са забелязали. Известно време и самият Харди вярваше в съществуването на такава истина. Вярваше, че и заседателите ще повярват, а нали тъкмо това е разумното съмнение?
Сега — може би действително се дължеше на някакво във проклятие въздуха — нещата не вървяха никак добре и ако не откриеше поне един убедителен „друг идиот“, след разкритията за отношенията между Лайтнър и Дженифър,
В понеделник Дженифър влезе в съдебната зала, придружена от Дейвид Фримън и един пристав. За разлика от друг път, сега беше облечена в спортен екип, с маратонки. Косата й беше завързана на опашка на тила и Харди си помисли, че спокойно може да мине за седемнайсетгодишна.
Вилърс забеляза облеклото й веднага, щом зае мястото си и се смръщи.
— Господин Фримън, приближете се, моля.
Харди видя как Дейвид кима, жестикулира, обяснява. Не се чуха гласове. След малко Фримън се върна усмихнат.
— Нищо не можа да направи.
Призоваха Лайза Дженингс, облечена също като Дженифър. Публиката разбра за какво става дума и зашумя. Вилърс удари с чукчето, за да въведе ред.
Лайза не беше точно копие на Дженифър, но със спортния екип и прическата — Фримън й бе платил да намали косата си — между двете имаше безспорна прилика. Лайза беше малко по-слаба и няколко сантиметра по-висока, но това се забелязваше само, ако застанеха една до друга.
Според Харди Лайза не трябваше да дава показания — беше достатъчно да се призове Алварес отново и да се види реакцията му. Но Фримън просто не бе в състояние да се сдържи.
Въпреки всички предупреждения на Харди — защото Пауъл лесно би могъл да се справи с показанията на Лайза Дженингс — старият печен адвокат държеше на всяка цена да я разпита.
— Ще прозвучи правдоподобно — каза той на Харди. — Ще видиш.
Беше прав — показанията на Лайза прозвучаха правдоподобно. Чула изстрелите, спряла пред портата, след малко продължила да тича нататък. Проблемът, както Харди бе предвидил, се състоеше в това, че нямаше как да докажат, че това е станало на 28 декември. Пауъл не можеше да не се възползва от този пропуск.
— Госпожа Дженингс, колко пъти месечно бягате по „Олимпия Уей“?
— Няколко пъти седмично. — Лайза Дженингс се оказа приветлива и симпатична жена. Беше готова да помогне, с каквото може. — Може би петнайсет… двайсет пъти в месеца.
— А откога го правите?
— Повече от две години. Близо три.
— Значи сте минавали покрай къщата на семейство Уит колко… примерно двеста пъти?
— Нещо такова.
— А водите ли дневник за това, по кои маршрути минавате и в кои дни?
— Не. Просто бягам. — Лайза погледна Фримън, после се обърна към Пауъл.
— Значи не знаете, няма как да сте сигурна точно кога сте чули гърмежите на „Олимпия Уей“?
— Чух
— Бяха два последователни, като изстрели, така ли?
— Да.
Пауъл кимна. Не бързаше. Погледна към съдебните заседатели с озадачена физиономия.
— Аха. А след като чухте тези напомнящи изстрели гърмежи, съобщихте ли за тях в полицията?
— Не.
— А защо?
— Не знам. Реших, че не са изстрели.
На лицето на Пауъл се изписа удивление.
— О!? А защо решихте, че не са.
— Не съм сигурна… Тогава ми се стори, че може да са от ауспух.
— Можело е да са от ауспух?
Фримън се опита да възрази, но още преди да изложи аргументите си, Пауъл оттегли въпроса.
— Споменахте думата „тогава“. Кога стана това? На двайсет и осми декември миналата година ли?
— Не съм казвала това. — Лайза погледна Фримън.
— Така е. Затова и питам. — Пауъл се усмихна — самата любезност. — Не бързайте.
— Не мога да си спомня датата със сигурност.
Удивлението отново се появи.
— Но е било миналата зима, нали?
— Струва ми се, че да. Във всеки случай беше преди няколко месеца.
— А не може ли да е било повече?
— Ваша светлост, това е подвеждане на свидетеля. — Фримън стана, макар и да знаеше, че ще загуби. Така и стана.
— Не мисля — обади се Вилърс. — Продължавайте.
— Възможно ли е да сте чули гърмежите по-рано? — попита Пауъл благо.
Изведнъж Лайза повиши глас:
— Не знам кога беше! — Сякаш се стресна от избухването си. Погледна съдията, после Пауъл и повтори по-тихо: — Не знам кога беше.
— Благодаря ви, госпожа Дженингс. Нямам повече въпроси.
Краят наближаваше.
Първоначалното намерение на Фримън беше да призове Алварес и да му посочи двете жени — Лайза и Дженифър, за да демонстрира пред съдебните заседатели възможността да е сгрешил. Самото появяване на Лайза в спортен екип донякъде постигна тази цел, макар и ефектът да бе далеч от този, който Харди бе очаквал, докато дебнеше сутрин в колата си.
Сега, след като Пауъл се бе справил с възможността за обърканата самоличност, им оставаше единствено разликата във времето.
Макар и в понеделник следобед никой да не беше заспал, Харди не можеше да не признае, че съдебната зала прилича на някогашните следобедни уроци по физика в училище, които най-често прекарваше в дрямка.
Фримън се бе заел с Изабел Рийд — чернокожата жена от банката, която толкова бе харесала Глицки при посещението им преди повече от година. Бяха провели предварителен разговор с нея и бе станало дума за трите минути разлика в часовниците, но Фримън изрично бе настоял да не я споменава, ако не я попитат. Каза й, че ако фактът излезе наяве, би могла да си има неприятности.