В един есенен ден по шосето
Шрифт:
— А, не — вие сте ме виждали — отвърна той. — Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка…
Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.
— Да, вярно е — измърморих аз недоволно. — Бяха ме хванали тогава някакви бесове…
Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.
— Тая
— Коя страст?
— Тая — да се убива.
Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.
— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.
— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…
Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.
— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.
— Не съм — отвърна той. — Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори… И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се… Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини…
— За съжаление, тъй е — казах аз.
— Наистина за съжаление… Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне…
Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.
— Вие наблизо ли живеете? — запитах аз.
— Не, не съвсем — отвърна непознатият.
— Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща…
— А, не. Защо?
— Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.
— Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории — отвърна той шеговито.
Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.
— Внимавайте! — извика той.
В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо — ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.
Именно литна — това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото,
Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не — по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън — не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.
В тоя миг съвсем бях забравил за човека зад гърба си. И изведнъж чух гласа му, все така спокоен и тих:
— Не, няма защо да се стряскате… Всичко, което стана, е нормално и истинско…
Трепнах и се обърнах. Той все така спокойно седеше на мястото си, сякаш нищо не се бе случило.
— Как така истинско?
— Напълно истинско! — отвърна той сериозно. — Вие сте културен човек, нима не знаете как се нарича това явление?
— Там е работата, че не съществува такова явление — отвърнах аз, все още не на себе си. — Или поне никой жив човек досега не го е виждал…
— Не бъдете толкова сигурен… Чували ли сте нещо за левитацията?
— Е, да, разбира се, но това е някаква факирска шмекерия… И освен това надали го правят с леки коли…
Непознатият се усмихна:
— Да, с колата е по-трудно… Но принципът е същият…
— Искате да кажете, че познавате антигравитационните сили?
— Да, нещо подобно…
— Но за това навярно са нужни огромни енергии — измърморих аз недоверчиво.
— Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях…
Което хората знаят! Какво искаше да каже с тия думи? Нима той не беше човек? Но какво значение имаха всякакви думи, когато фактът си оставаше факт. Пред очите ми все още бяха калните следи на колата, които завършваха до ръба на пропастта. И вместо да бъда там някъде долу, разбит на късчета, аз мирничко си стоях на пътя, само на няколко метра от мястото на невероятния инцидент. Не съм човек с предразсъдъци, бих признал, че съществува и дяволът, стига да го видя с очите си. Но човекът зад гърба ми приличаше на всичко, но не и на дявол.
— Заради мен ли го направихте? — попитах аз отново.
— Не съвсем точно… Но вие се подхлъзнахте заради мен. Ако не бях се качил в колата ви, може би това нямаше да се случи…
Той се обърна назад и добави:
— Хайде да вървим!…
Аз мълчаливо запалих колата и едва сега си припомних, че изобщо не бях я угасвал. След това включих на скорост и бавно потеглих. Ръцете ми все още леко трепереха. Като изминахме тъй стотина метра, аз отново се обадих:
— Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса… И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта…