Верига от улики

Пиърсън Ридли

Лицето, което беше в това огледало преди шарадата на инжектирания хистамин, едва ли можеше да бъде идентифицирано от този човек като свое: мършаво и слабо, бледо, с очи на болен от жълтеница. Намираше себе си за красив, но лицето срещу него положително не беше.

Той потегли с една стара поочукана мазда с две врати на името на господин Уолъс Спарко, облечен в дрехите на господин Спарко, носеше старите кафяви обувки на господин Спарко, часовник „Таймекс“, кожен колан, имаше и найлоново портмоне. Седеше отпуснато в стила на измисления господин Спарко и все пак си тананикаше, както си тананика само един шофьор.

Тръгна нагоре към Тринити колидж, гледката вдясно беше изпълнена с великолепието

на искрящите светлини на долината, и намали скоростта, преди да завие наляво, тъй като улицата беше пълна със специално костюмирани за празника на Вси светии, които бяха излезли да събират сладки и бонбони по къщите. Костюмите бяха продукт на въображението на компетентни хора, а гъвкавите женски крака в черно трико на осемнадесетгодишни бели момичета, които залитаха от бирата и се стабилизираха без съмнение от трезва сметка и луди очаквания. Господин Уолъс Спарко премина бавно през все повече прииждащите студенти. Той натисна леко клаксона и зави наляво, като не му беше ясно защо си дава труд да кара нагоре по хълма, но реши, че в живота на всеки човек, даже в този на Уолъс Спарко, неизбежно се налагат някои отклонения. Когато беше отново в своя си път, той се отправи към Фармингтън авеню, а после към Западен Хартфорд, само на десет минути път, където мизерната бедност на гетото отстъпваше на изискания комфорт на населения с бели анклав, където черният цвят отстъпваше пред белия и панелите пред истинските жилища.

Търговската част беше обезлюдена тази вечер. Родителите бяха по домовете си и празнуваха заедно с децата. Няколко минути след като остави зад себе си наситения с малки магазини квартал, Уолъс Спарко зави вдясно, а броени минути след това потъна в нежния балдахин на тъмнината и наближи къщите в колониален стил, които се бяха скрили тук далече от страха на вътрешността на града.

Уолъс Спарко зави вляво към Уестмонт, после надясно към Уенди лейн, стигайки до самия край на задънената улица, откъдето премина в дългата отбивка, водеща към къщата в стил Тюдор, маркирана със знака на фирмата за недвижими имоти „Двадесети век“, изгаси фаровете и паркира.

Покритата с бръшлян задна стена на Орчърд стрийт номер тридесет и седем се виждаше през двата акра есенна гора. Известно беше, че младата и привлекателна жена на Пейн е с приятели на редовна за всяка сряда вечеря, а след това ще бъде изпратена с кола до дома й в десет вечерта. В действителност в този момент тя се шибаше като бясна с мъжа, който оглавяваше местната театрална група, мъж, десет години по-млад от нея и който необичайно много приличаше на Дъстин Хофман, но нямаше почти никакъв талант. Поне актьорски талант, помисли той. Нито веднъж през трите седмици, когато я беше държал под око, не се беше прибирала вкъщи по-рано от десет, и сега оставяше мъжа си Харолд тази вечер да стане жертва. Факт от статистиката. Самоубийство.

Премисляйки грижливо оркестрирания си план, Уолъс Спарко погледна часовника си и разбра, че има на разположение цели петдесет минути, за да постигне това, което трябваше да се направи.

Изобилие от време, за да се реализира в ролята на Бог.

11.

Колт парк заемаше открито пространство, равняващо се почти на двадесет жилищни блока. В него имаше кленове, дъбове, борове, площадка за детски игри и паркинг. Като всеки друг градски парк в Хартфорд, след залез-слънце той не представляваше чак толкова безопасно място. Дарт държеше ушите си нащрек и очите си отворени в очакване на движение от какъвто и да е род. Беше напрегнат до крайност.

От време на време на тротоара, далече от мястото, където

се намираше, се появяваше някой призрак или таласъм, тъй като сега беше нощта на Вси светии, нощ, от която всяко ченге се страхуваше, нощ непредсказуема, като новогодишната вечер или Четвърти юли. До настъпването на полунощ бандите щяха да са навън в пълен състав. До един часа сутринта някой тийнейджър щеше да бъде мъртъв, поразен от огнестрелно оръжие. В нощта на Вси светии практически това беше гарантирано.

Дарт я чакаше в ранния вечерен здрач, който през октомври се появява като нежелан братовчед, чакаше под жълтия конус на високо разположената улична лампа, чакаше неспокойно една жена, която беше обичал твърде наскоро, за да може да я забрави, но която беше обичал прекалено силно, за да си позволи да я запомни без остатък, чакаше, когато няколко рано паднали дъбови листа кацнаха върху тревата със звук на разпилени морски черупки, чакаше и изпитваше болка. Горещината на циганското лято беше капитулирала пред настойчивия хлад на есента, небето беше предпочело един по-мрачен цвят, а въздухът — загубил аромата си.

През последните две седмици Дарт се беше занимавал с редовната си работа по случаи на домашен тормоз и убийства, свързани с бандите. Но това, което изпълваше мислите му, беше поредицата от самоубийства. Беше разглеждал доклади, изучавал снимки, следял бе Роман Ковалски. Не беше разговарял с Аби Ланг. Тяхната нощ в стаичката не беше преминала границата на целувките и все пак те се разминаваха по коридорите, разменяйки само скрити погледи, като че ли, като бяха споделили толкова много, толкова скоро, като бяха нарушили заедно всякакви правила, лични и професионални, бяха издигнали помежду си стена.

Гини носеше тъмно горно палто, което я покриваше до глезените. Около врата й беше увито нестегнато малко шалче. Тя беше паркирала на улицата и прекосила ъгъла на парка с бърза стъпка, много сериозно загрижена за избора на място на това рандеву.

Дарт излезе от осветеното място, загърнат от сивия полумрак, и се запъти натам, където двамата, гледани от разстояние, щяха да представляват две неразличими фигури в бързо сгъстяващата се мъгла.

— Здравей — поздрави тя тихо, като разкопча палтото си, извади един плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Присила Коул, както ти поиска. Данните от медицинската й осигуровка.

Той беше живял достатъчно дълго с Гини и можеше да се ориентира в начините й на изразяване. В случай като този осемте месеца раздяла приличаха на дни.

— Каква е работата с тях?

— Една от много съмнителните страни на застрахователния свят е опитът от страна на застрахователите — както те се изразяват — да предпазят себе си от непредвидени загуби. Неочаквани загуби. Ако живееш в Лос Анджелис или Сан Франциско, те могат да ти откажат или да ти ограничат застраховка срещу земетресения. Ако си известен пияница, възможно е да откажат застраховка на автомобила ти. Същата практика е валидна за медицинските застраховки. Известни ограничения могат да засегнат пушачите, като се изключи или ограничи плащането за емфизема или астма, белодробен рак или други подобни заболявания.

— Разбирам те.

— Във всяко по-голямо застрахователно дружество има компютър, където са отбелязани възможни високо рискови случаи. Непочтено, но е така.

— И ти участваш.

— Аз контролирам софтуера, нали така? Аз поддържам кода в добро състояние и в действие. Всякакъв вид софтуер. Намират се и се отбелязват съмнителни сведения, които след това се преглеждат. Ако е необходимо, сумата се намалява или даже се анулира. Аз съм част от тази работа, Дарт, трябва да ти е ясно. Не че се гордея с това, но съм част.