Верига от улики

Пиърсън Ридли

Когато се изкачи обратно до паркинга, придружаван от Мак, той чу шума от приближаващата се кола на Гормън.

Бъд Гормън, приятелят на Дарт, чиято работа включваше проследяването на кредитни истории и начини на харчене на пари, беше облечен в топли дрехи, големите му уши се подаваха изпод плетена шапка. Дарт не мислеше, че този човек е от нервните, но това шпиониране действително го правеше неспокоен — носът му шаваше като на заек.

— Кучето е старо — установи вместо поздрав той.

— Какво откри? —

попита Дарт, като се стремеше да говори само по работа. Гормън беше бъбрив.

— Уолтър Зелър е взел пари като безработен за два месеца, от март до началото на юни, преди три години.

— След като се е оттеглил — разбра Дарт.

— Предполагам. От юли до декември същата година е работил за нещо, наречено охранителна фирма „Проктор“.

— Да, спомням си — кимна Дарт.

— Получавал е чисти шестстотин четиридесет и три седмично. Имаме сведения за обичайните разноски за телефон и други битови услуги, покупки с кредитна карта за същия тримесечен период. Живял е на…

— Уинчестър корт, 4204.

— Да.

— Към първи януари миналата година неговите кредитни данни се придвижват в Сиатъл, както ти спомена. Оставя сметката си тук открита за покриване на някой безкасови плащания. Но тук е странното в сиатълската история — добави той злокобно. — По същество не демонстрира никаква финансова активност, като не се смятат някои автоматични трансфери — пенсията му. Всеки месец срещу тази сметка се прави едно вземане — предполагам чек с гарантирана от банката стойност или банково плащане, при което вероятно парите се изпращат по пощата до място, посочено от Зелър.

— Сумата?

— Две хиляди и триста. Същата всеки месец. Единствените други тегления, изглежда, са свързани с данъци и те не са свързани с банкови сметки, а се внасят в банкови фондове и оттам се теглят.

— И това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Човекът е вън от системата, Джо. Според мен той съществува в строго кешова среда. Ако харчи в кеш, не мога да го проследя.

„Никой не може“, помисли Дарт, като се чудеше дали това е въпросът.

За да покаже на Дарт, че е извършил цялостна работа, Гормън добави:

— Използвал е кредитна карта до януари главно за дребни неща. Данните сочат джинси, обувки, ризи, чорапи и бельо — неща от първа необходимост.

— Оръжие? Самолетни билети? Билети за влак? Хотели?

— Нищо подобно.

— Бензин?

— Не. Нищо. Това ти казвам — той плаща само в брой.

— Ти спомена данъци?

— Декларирал е всички данъци като резидент на щата Вашингтон, но не съществува никаква финансова следа, която да сочи, че прекарва там някакво време.

— Или където и да е другаде — напомни Дарт.

— Да. Точно така. Сякаш се е изпарил.

„Тъкмо това е направил“, помисли Дарт.

— Ами ако е имал банкова сметка в някой друг щат?

— Щях

да знам. Същото е и с кредитните карти, сметките от магазини — мога да стигна до всичко, което е свързано с неговия осигурителен номер.

Нощта ги погълна в тъмната си прегръдка. Въздухът беше влажен, а влагата беше придружена от смразяващ костите студ, който проникваше през дрехите на Дарт. Мак, който седеше до него, се притисна към десния крак на Дарт. Детективът погали кучето и му дръпна ушите, което Мак много обичаше.

— Ами ако би могъл да избегне осигурителния номер? Да се сдобие с фалшив номер? — попита Дарт.

— Това е дяволски трудно.

— Но ако би могъл? — попита Дарт, като си мислеше: „Нов осигурителен номер, шофьорска книжка, банкови сметки, кредитни карти…“.

— Никога няма да го открием — отвърна Гормън, очевидно разочарован. — Нали?

— Да — съгласи се Дарт. — Мисля, че точно така стоят нещата.

22.

Браг каза:

— Нервен си като лисица в курник.

— Трябва да бъдат нервни пилетата — отбеляза Дарт.

— Все едно кой. — Браг често пъти се опитваше да се представи като провинциален фермер, какъвто едно момче от Бруклин никога не може да бъде. В малката стая, която Браг използваше за лаборатория, пак беше протекло. Мястото миришеше силно на фотохимикали от голямата машина за проявяване в съседната стая.

— Не изглеждаш добре, Теди. Как се чувстваш?

— Прекрасно.

— Блед си. Много пушиш.

— Затваряй си човката.

— Но аз се безпокоя за теб — възрази Дарт. — Или може би това няма значение.

— Не. Няма значение — кимна той. — Ти се безпокоеше и за онова твое сакато куче, а излезе, че нищо му няма.

— Мак не е сакат.

— Разбираш ли какво имам предвид? — Браг блъсна Дарт с рамо. — Погледни по-внимателно — насърчи го той.

Дарт се наведе над лабораторната маса и притисна окото си към визьора.

— Това е органичната материя от самоубийството на Пейн. Нарича се плешив кипарис. Той расте по тези места, но се счита за рядкост.

Саманта Ричардсън се намеси:

— В имота на двамата Пейн няма плешив кипарис.

Дарт беше забравил напълно за присъствието й, тя беше мълчала през цялото време. Беше облечена в сини джинси, бяла блуза и жилетка в тревистозелено. С очила с телена рамка. За първи път Дарт я виждаше с очила.

— Сам се зае с това по моя молба — информира го Браг.

— Защо?

— И двамата знаем защо, по дяволите — отвърна гневно Браг. — Ланг сътвори цялата тази воня около Ледения човек — Несбит — и въпреки че работата не стигна доникъде, Хейт вижда необичайния брой самоубийства и търси възможна връзка. Грешката е на Ланг, не е моя. Не обвинявай мен.