Версия Пеликан
Шрифт:
Грей се усмихна и си тръгна.
Наближаваше площад Томас, когато видя зад себе си сините светлини. Ченгето не го задмина, а остана на метър зад него. Грей забравяше за ограничението в скоростта и въобще не поглеждаше спидометъра си. Щеше да е третата му глоба за шестнайсет месеца.
Той спря на малък паркинг до блока, в който живееше. Беше тъмно и сините светлини проблясваха в огледалото му. Разтърка слепоочията си.
— Излизайте навън — нареди полицаят, застанал до калника.
Грей
— Влизай вътре.
Двамата седнаха един до друг под сините светлини и се загледаха в спрялото отпред волво.
— Защо правиш това с мен? — запита Грей.
— Имаме си норма, Грантам. Трябва да спрем еди-колко си бели и да ги потормозим. Шефът иска нещата да са балансирани. Белите ченгета спират невинните бедни чернокожи, така че ние, черните, трябва да спираме невинните богати бели братя.
— Предполагам, че ще искаш да ми сложиш белезници и да ме пребиеш до смърт.
— Само ако много ме помолиш. Старшия не може повече да говори.
— Какво е станало?
— Надушил е нещо кофти в службата. Уловил е един-два кофти погледа. И е дочул туй-онуй.
— Като например.
— Ами например, че говорят за тебе и колко много им трябва да разберат какво знаеш. Мисля, че те подслушват.
— Хайде бе, Клийв. Той сериозно ли ги приказва тия?
— Чул е да си говорят за тебе и как си задавал разни въпроси за някакъв пеликан или нещо подобно. Бая си ги стреснал.
— Той какво е чул за тая история?
— Само че ти си подлудял по нея, а тях това доста ги е притеснило. Те са мнителни гадняри, Грей. Старшия казва да внимаваш къде ходиш и с кого говориш.
— И повече няма да се срещаме, така ли?
— Известно време не. Той иска да се скатае и да предава нещата чрез мене.
— Така ще правим тогава. Имам нужда от помощта му, но ти му кажи и той да внимава. Работата е много деликатна.
— Какво е това нещо с пеликана?
— Не мога да ти обясня сега. Но ти кажи на Старшия, че може да му струва живота.
— Не и на Старшия, братче. Той е по-хитър от всичките там, взети заедно.
Грей отвори вратата и излезе.
— Благодаря ти, Клийв.
— Ще бъда наблизо. — Той включи сините светлини. — Следващите шест месеца съм нощна, та ще гледам да те държа под око.
— Благодаря.
Рупърт плати кифличката с канела и седна на едно високо столче с лице към тротоара. Беше полунощ, точно полунощ, и животът в Джорджтаун полека-лека замираше. Няколко коли профучаха по М стрийт, а последните останали пешеходци се отправиха към домовете си. Кафенето беше пълно, но не претъпкано. Той отпи глътка кафе.
Мъжът, който се приближаваше по тротоара, изглеждаше познат. След няколко минути вече седеше на съседното столче. Имаше нещо мазно в тоя човек. Беше се запознал с него преди няколко дена в Ню Орлиънс.
— И какъв е резултатът значи? — запита Рупърт.
— Не можем да я открием. И това
— И?
— Ами чухме разни приказки, непотвърдени засега, че лошите момчета са превъртели и че най-лошото момче иска да почне да избива наред. Парите не са проблем и ония гласчета ни шепнат, че той ще даде мило и драго да потули тая работа. Сега праща големите асове с големите пушки. Те, разбира се, казват, че е откачен, но той е страшен мръсник, а с много пари могат да се убият много хора.
Тези приказки за убиване не развълнуваха особено Рупърт.
— Кой е наред?
— Момичето. И според мене всеки друг, който случайно знае за оная папчица.
— Значи какво трябва да правя аз?
— Помотай се из града. Ще се срещнем утре вечер по същото време. Ако намерим момичето, твой ред е.
— Как смятате да я намерите?
— Ние мислим, че е в Ню Йорк. Имаме си начини.
Рупърт отчупи парче кифла и го пъхна в устата си.
— Къде би отишъл ти?
Пратеникът си представи половин дузина места, където би могъл да иде. Но, по дяволите, те бяха все като Париж и Рим, и Монте Карло, все места, които бе виждал и където всички ходеха. Не можеше да се сети за онова единствено, екзотично място, където би избягал да се скрие за цял живот.
— Не знам. Ти къде би отишъл?
— В Ню Йорк. Можеш да живееш там години и да не те намерят. Говориш езика, знаеш правилата. Това е идеалното скривалище за американците.
— Да-а, струва ми се, че си прав. Мислиш ли, че е там?
— Не знам. На моменти е умна. После има лоши периоди.
Пратеникът скочи от столчето.
— До утре — сбогува се той.
Рупърт махна с досада. Какъв безумен тъпанар, господи, помисли си той. Обикаля и разнася шепнешком важни съобщения по кафенета и бирарии. После ще се върне тичешком при шефа си да му разкаже всичко най-подробно.
Той хвърли пластмасовата чаша в кошчето и излезе на улицата.
32
Във фирмата „Брим, Стърнс и Кидлоу“ имаше сто и деветдесет адвокати — така поне се твърдеше в последното издание на Юридическия справочник на Мартиндейл и Хабел. А в „Уайт и Блазевич“ бяха четиристотин и дванайсет, така че Гарсия трябваше — така поне се надяваха — да се търси сред само някакви си шестстотин и двама прависти. Но ако Матис бе използвал и други фирми във Вашингтон, тогава този брой се увеличаваше и те губеха всякакъв шанс.
Както и се очакваше, в „Уайт и Блазевич“ нямаше служител на име Гарсия. Дарби провери за някое друго испанско име, но не откри нищо. Фирмата беше от ония снежнобели учреждения, където се носеха само копринени чорапи, всички бяха завършили най-престижни университети, а имената им бяха дълги и обикновено завършваха с римска цифра. Тук-там се срещаха и жени, но само две бяха съдружници. Повечето бяха приети след 1980-а. Ако оживееше и успееше да завърши това право, нямаше да се засили да работи на конвейера на „Уайт и Блазевич“.