Версия Пеликан

Гришам Джон

— Но той контролира всичко.

— Да. Подозирам, че притежава или контролира осемдесет процента от целия проект. Проверих четири от частните фирми и се оказа, че са регистрирани извън страната. Две на Бахамските, една на Каймановите острови. Дел Греко чул, че Матис действа чрез регистрирани в чужбина банки и компании.

— Спомняш ли си кои са седемте акционерни дружества?

— Повечето да. Бяха, естествено, изброени под линия в досието, но аз нямам копие от него. На по-голямата част вече възстанових на ръка.

— Може ли да го видя.

— Ще

ти го дам. Но е смъртно опасно.

— Ще го прочета по-късно. Кажи ми сега за снимката.

— Матис е от едно градче до Лафайет и в младите си години е представлявал доста добър източник на средства за политиците в Южна Луизиана. И тогава все е бил в сянка, все някъде отзад, дори когато е давал пари. Доста е похарчил за демократите на местна почва и за републиканците в национален мащаб. От тогава насам много големи клечки във Вашингтон са го канили на вечеря. Никога не е искал да се изтъква, но толкова пари трудно се скриват, особено пък когато се дават на политици. Преди седем години, когато президентът беше вицепрезидент, посетил Ню Орлиънс с цел набиране на средства за Републиканската партия. Всичките големи тежкари били там, включително и Матис. Едно място на вечерята струвало десет хиляди долара, така че пресата се опитала да се промъкне вътре. И някакъв фотограф успял да щракне Матис да се ръкува с вицепрезидента. На другия ден снимката излязла във вестника. Чудесна е. Усмихват си се сладко като първи приятели.

— Лесно ще я намерим.

— Аз я залепих на последната страница на досието, просто за кеф. Голяма смешка, а?

— Ще се размажа от удоволствие.

— Матис изчезнал от сцената преди няколко години и сега се твърди, че живее на няколко места. Страшно ексцентрична личност. Дел Греко каза, че повечето хора го мислят за съвсем откачен.

Магнетофонът изпиука и Грей се наведе да смени лентата. Дарби се изправи и протегна дългите си крака. Той я наблюдаваше, докато нагласяше ролката. Две други вече бяха напълнени и съответно маркирани.

— Уморена ли си? — запита той.

— Не мога да спя напоследък. Още колко въпроса имаш?

— Още колко знаеш?

— Основното го минахме. Има някои празнини, които можем да попълним сутринта.

Грей изключи магнетофона и се изправи. Тя бе застанала до прозореца, протягаше се и се прозяваше. Той се отпусна на канапето.

— Какво стана с косата ти? — попита след малко Грей.

Дарби седна и опря стъпала на ръба на стола си. Ноктите на краката й бяха лакирани в червено. Тя заби брадичка в коленете си.

— Оставих я в един хотел в Ню Орлиънс. Откъде знаеш за нея?

— Видях твоя снимка.

— Откъде?

— Всъщност бяха три. Две от годишника на Тулейн и една от университета на Аризона.

— Кой ти ги изпрати?

— Имам си хора. Пратиха ги по факса, така че не бяха много хубави. Но страхотната коса се виждаше ясно.

— Бих предпочела да не го беше правил.

— Защо?

— Всеки телефонен разговор оставя следи.

— Стига, Дарби. Позволи ми и аз да свърша нещо.

— Ти си ме шпионирал.

— Само

малко предварителна информация, това е всичко.

— Повече няма да го правиш, ясно ли е? Ако искаш да научиш нещо от мен, просто попитай. Ако кажа не, не рови по-нататък.

Грантам сви рамене. Съгласен. Да забравим косата. Преминаваме към не толкова деликатни неща.

— И така, кой е подбрал Розенбърг и Дженсън? Матис не е юрист.

— Розенбърг е ясен. Дженсън е писал малко по въпроси, засягащи околната среда, но гласуваше твърдо против всякаква нова проучвателна дейност. Така че ако наистина има нещо общо между тях, то това е защитата на природата.

— И ти мислиш, че Матис сам е стигнал до това?

— Разбира се, че не. Някой гаден и зъл юридически мозък му е представил девет имена. Той има хиляда адвокати.

— И нито един във Вашингтон?

Дарби вдигна брадичка и смръщи вежди.

— Какво?

— Няма нито един адвокат във Вашингтон, така ли?

— Не твърдя такова нещо.

— Каза, струва ми се, че юридическите фирми били главно от Ню Орлиънс и Хюстън, и други градове. Не спомена Вашингтон.

— Много прибързваш — поклати глава Дарби. — Сещам се поне за две вашингтонски фирми, на които се натъкнах. Едната е „Уайт и Блазевич“, много стара, мощна и богата, крепост на републиканците, с четиристотин адвокати.

Грей се наведе рязко напред.

— Какво ти стана? — запита тя.

Той изведнъж скочи на крака, отправи се към вратата, после се върна.

— Това май ще пасне. Може би това е разковничето, Дарби.

— Слушам те.

— Чуваш ли, Дарби?

— Казах ти, че чувам.

Той застана до прозореца.

— Добре, значи миналата седмица някакъв адвокат от Вашингтон ми се обади три пъти по телефона. Представи се като Гарсия, но това не е истинското му име. Каза, че знае нещо и е видял нещо, свързано с Розенбърг и Дженсън, и че много иска да ми го съобщи. Но се уплаши и изчезна.

— Във Вашингтон има един милион адвокати.

— Два милиона. Но аз знам, че работи в частна фирма. Сам почти си го призна. Беше искрен и много се страхуваше, мислеше, че го следят. Питах го кои са те и той, естествено, не ми отговори.

— Какво стана с него?

— Бяхме си определили среща за миналата събота сутринта, но се обади по-рано и каза, че няма да стане. Имал жена и добре платена работа и нямало смисъл да рискува. Струва ми се, че разполага с копие от нещо, което искаше да ми покаже. Макар че сам нищо не спомена.

— Той би могъл да потвърди информацията ти.

— Ами ако работи в „Уайт и Блазевич“? Изведнъж стеснихме избора до четиристотин адвокати.

— За иглата и копата сено чувал ли си?

Грантам грабна чантата си, зарови в някакви книжа и, хоп, измъкна една черно-бяла снимка, дванайсет на осемнайсет.

— Ето го мистър Гарсия! — хвърли я в скута й той.

Дарби се взря в лицето пред нея. Беше излязло съвсем ясно. Мъжът вървеше по претъпкан с хора тротоар.

— Както разбирам, не е позирал специално за нея, нали?