Владетелката на замъка
Шрифт:
— Вярвам, че е било така.
— Разправят, че била една от най-големите красавици.
— И това е вярно.
— А мъжете са глупаци. Господарят също си има своите слабости — призна г-жа Полгри.
— Знам, че всички клюкарстват, но се безпокоя, че клюките достигат до ушите на Алвиън.
— Затуй сте права, госпойце. Ама как да забраниш на хората да говорят, пък и детето се вре навсякъде да слухти.
— Мислите ли, че Дейзи и Кити са се раздрънкали пред нея?
Г-жа
— Всички дрънкат, госпойце.
— Това ми е ясно.
— Някои викат, че на двамата не им трябвала църковна благословия, за да си вършат работата.
Чувствах се ужасно. Не исках да имам нищо общо с тези долнопробни приказки. Не исках те да разстройват чувствителната душа на Алвиън.
— Господарят е буен по натура, пък и не мога да твърдя, че е безразличен към жените.
— Мислите, че…
Тя кимна.
— Умре ли сър Томас, ще си имаме нова господарка. Чакат го да хвърли топа. Особено откак… г-жа Тремелин си отиде, Бог да я прости.
Не исках да задавам въпроса, напиращ на устните ми, но някаква невидима сила го измъкна на бял свят.
— А те… докато госпожата още е била жива?
Г-жа Полгри бавно кимна.
— Той често я навестяваше. Всичко започна малко след пристигането й. Понявга г-н Тремелин излиза посред нощ и се връща чак на сутринта, ама той си е господарят тука и няма кой да му се опъне. Ние сме му слуги… готвим… чистим… учим детето… това е положението.
— Значи мислите, че Алвиън повтаря онова, което всички знаят? Щом сър Томас умре, лейди Треслин ще й стане майка.
— Някои викат, че щяло да стане така. Пък няма и да е лошо. Госпожата не е от ония, дето си навират носа в работата на слугите, тъй че и с нея ще си я караме както преди. По-добре е господарят да живее законно с нея, отколкото в грях, мисля си аз.
— Можем ли да предупредим момичетата да не обсъждат пред Алвиън тези неща?
— Все едно да забраниш на кукувица да кука пролетно време. И да ги смажа от бой, пак ще дрънкат. Няма оправия. Туй си им е в кръвчицата. Едно време не беше така, ама какво да правиш…
Кимнах съчувствено. Мислех за Алис. Тя е знаела за връзката на съпруга й с лейди Треслин. Нищо чудно, че е решила да избяга с Джефри Нанзълок. Горката Алис! Какви ли терзания е трябвало да преживее с такъв съпруг!
Г-жа Полгри беше в прекрасно настроение, така че реших да насоча разговора и към други теми, които ме интересуваха.
— Опитвали ли сте да учите Джили да чете и пише?
— Джили? Че какъв смисъл има да я уча? Тя не е в ред, нима не сте забелязала, госпойце? — Г-жа Полгри завъртя ръка пред лицето си.
— Тя
— Джили не е добре. Кат се сетя само как се роди. Не обичам да говоря много-много за тия неща, ама сигур сте чували какво стана с мойта Дженифър. — Гласът на г-жа Полгри стана треперлив от нахлулите чувства. А може и да беше от уискито, защото това явно не беше първата й лъжица за деня. — Често си мисля, че Джилифлауър е прокълнато дете. Ние не я искахме. Беше само на два месеца, когато Дженифър си отиде. Приливът изхвърли тялото й долу на брега.
— Съжалявам — тихо промълвих аз.
Г-жа Полгри се помъчи да отпъди обзелата я печал.
— Тя си отиде, но Джили остана. Още отначалото не беше кат другите деца.
— Сигурно се е чувствала нещастна.
Икономката ме изгледа високомерно.
— С мъжа ми направихме каквото ни беше по силите.
— Кога забелязахте, че тя се отличава от другите деца?
— Ами че трябва да беше около четиригодишна.
— Това преди колко години беше?
— Преди четири.
— Значи тя е на една възраст с Алвиън, но изглежда по-малка.
— Роди се няколко месеца след госпожицата. Играеха заедно чат-пат… щото бяха връстници. Обаче Джили преживя едно нещастие, като беше на… чакайте да си спомня… наближаваше четвъртият й рожден ден.
— Какво нещастие?
— Ами играла на алеята да портата. Госпожата се прибирала от езда. Тя беше много добра ездачка, да ви кажа правичката. Та Джили хукнала подир една пеперуда и паднала под коня. Едвам що не умря тогава.
— Горката Джили!
— Госпожата беше толкоз разстроена. Все викаше, че тя била виновна. Ама Джили е трябвало да внимава. Все й викахме да гледа пътя, ама тя подгонила пеперудата и всичко друго й щукнало от ума. Все се зазяпва по цветя, бръмбари, птици и разни такива. Госпожата много се грижеше за нея. Джили все вървеше подире й и плачеше, кат я няма.
Г-жа Полгри отново си напълни чашата и ме попита дали и аз искам. Отказах. Наблюдавах я как щедро си сипва уиски в чая.
— Джили се роди в грях. Тя не биваше да вижда бял свят. Господ я е проклел; нали казват, че децата плащат за греховете на родителите си.
Тези думи ме вбесиха. Ненавиждах подобни изопачени твърдения. Щеше ми да се зашлевя през лицето тази жена, която най-спокойно си пиеше уискито и приемаше нещастието на внучката си като Божия воля.
Учудваше ме и невежеството на тези хора, които изобщо не можеха да свържат странната психика на Джили с преживяната злополука, а вярваха, че Господ я е наказал да плаща за греховете на родителите си.