Владетелката на замъка
Шрифт:
— Джили! — извиках аз. — Джили! — Щом чу гласа ми, тя скочи на крака. Понечи да избяга, но се поколеба при думите: — Джили, всичко е наред! Сама съм и няма да ти направя нищо лошо.
Почти бялата й коса висеше на мокри кичури покрай неземно бялото й лице — Джили приличаше на приказна малка фея.
— Ще изстинеш, като лежиш на мократа трева. Защо се криеш, Джили?
Тя ме гледаше с широко отворени неподвижни очи. Досещах се, че страхът я е довел на това затънтено място. Само да можеше
— Джили, нали сме приятелки? Аз те обичам — като господарката.
Тя кимна и страхът сякаш я напусна. Тя ме беше видяла в добре скроения костюм за езда на Алис и заблуденият й детски разсъдък ни бе объркал.
Прегърнах я и я притиснах към себе си. Роклята й бе мокра, а по веждите и миглите й блестяха влажни капчици.
— Та ти трепериш от студ! Хайде да се прибираме! Баба ти се тревожи да не би да ти се е случило нещо лошо.
Тя ми позволи да я поведа към замъка, ала все пак вървеше неохотно.
Стиснах я здраво за рамото и казах:
— Видях те на състезанията, Джили.
Детето внезапно се обърна, зарови лице в мен, а малките ръце сграбчиха роклята ми. Телцето й трепереше.
Внезапно прозрях какво се беше случило. Джили, както и Алвиън, изпитваше панически ужас от конете. Та нали един кон я бе стъпкал почти до смърт!
След този нещастен случай Джили бе изпаднала в тежък шок и още се намираше под негово влияние, тъй като никой не бе й помогнал да разсее мрака, забулил впечатлителната й детска душа.
Изведнъж почувствах, че ми е отредена особена мисия — не можех да изоставя това нещастно създание, което се нуждаеше от помощта ми.
Следобеда тя бе видяла как Алвиън се търкаля под конските копита и кошмарният спомен отново я бе завладял — в края на краищата оттогава бяха минали само четири години.
В този миг долових приближаващо чаткане на копита и извиках:
— Хей, кой е там? Аз я намерих!
— Аз съм, г-це Лий!
Почувствах луд възторг, защото това беше гласът на Конън.
Сигурно щом се бе върнал от Маунт Уидън, бе разбрал за изчезването на Джили и веднага се бе включил в търсенето. Може би е знаел, че съм тръгнала насам, и е решил да се присъедини към мен.
Силуетът му се открои в мъглата и Джили трескаво се притисна към мен търсейки закрила.
— Тя е тук — провикнах се аз. Конън се приближи и аз продължих: — Бедната Джили е толкова изтощена. Вземете я на коня.
Той се наведе, за да я вземе на ръце, но тя се дръпна като опарена и извика:
— Не! Не!
Конън искрено се изненада, че я чува да говори, но не и аз. Знаех, че в критични моменти тя казва по някоя дума.
— Джили — обърнах се към нея, — качи се на коня при господаря. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.
Тя поклати
— Виж! Това е Майско утро. Тя иска да те носи, защото си уморена.
Джили извърна ужасените си очи към кобилата и застина.
— Вдигнете я — казах аз на Конън и той се наведе, за да поеме детето.
Тя се възпротиви, но аз продължих да я успокоявам:
— На коня ще бъдеш в безопасност, Джили, пък и ще се приберем по-бързо. Вкъщи те очакват топла вечеря и меко легло. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.
Детето не се противеше, но продължаваше да стиска ръката ми.
Така завърши този странен ден.
Щом се прибрахме в замъка, Конън връчи Джили на г-жа Полгри и ми се усмихна пленително. По лицето му нямаше и следа от високомерие и снизходителност.
Качих се в стаята си, опиянена и ликуваща. В душата ми имаше и малко тъга, но обзелата ме радост бе толкова силна, че помете всичко друго.
Добре разбирах какво ми се е случило — събитията през изминалия ден ясно го показаха. Бях извършила най-голямата глупост в живота си.
За първи път бях влюбена, и то в човек, който принадлежеше на друг свят. Влюбена бях в господаря на Маунт Мелин и имах неприятното усещане, че той е разгадал чувствата ми.
На нощното шкафче забелязах капките на д-р Пенджъли.
Заключих вратата, съблякох се, изпих лекарството и тръгнах към леглото.
Преди да си легна, се погледнах в огледалото — розовата ми бархетна нощница бе закопчана догоре. Присмях се на нелепите си мисли и си казах със строгата интонация на гувернантка:
— Дано като се наспиш, ти дойде ума в главата.
Следващите няколко седмици бяха най-щастливото време, което бях прекарала досега в Маунт Мелин. Скоро се изясни, че Алвиън не е пострадала тежко от злополуката. Детето гореше от желание отново да язди и живо се интересуваше от състоянието на Блек Принс, който бе получил леки натъртвания.
На втората седмица възобновихме учебните занятия и Алвиън беше много доволна. Научих я да играе шах — тя схвана правилата с учудваща бързина. Когато играех без царица, Алвиън ме побеждаваше с лекота.
Не само бързото й възстановяване ме правеше толкова щастлива. Гневните ми нападки явно бяха оказали силно въздействие върху Конън, защото той често се появяваше в класната стая с интересни книги и игри за Алвиън.
— Има нещо, което й харесва много повече и от най-скъпия подарък — веднъж му казах аз. — Това е вашата близост.
— Какво странно дете! — отвърна той. — Как може да ме предпочита пред книга или игра!
Аз му се усмихнах и той отвърна на усмивката ми. Стори ми се някак променен.