Владетелката на замъка
Шрифт:
— Ами ако господарят възрази?
Тапърти махна с ръка.
— Няма да възрази. Той ще язди Майско утро, значи старият Роял ще бъде свободен. Ако господарят ми каже: „Оседлай ми Роял Роувър, Тапърти!“, тогава ще му дам Роувър, пък Майско утро ще остане за вас, госпойце. Господарят е страшно доволен, когато конете му печелят.
Много исках да изпъкна пред Конън Тремелин и затова, без много-много да му мисля, се съгласих с предложението на Тапърти. В края на краищата като учителка на дъщеря му по езда имах
В навечерието на състезанията подарих брошката на Алвиън.
Тя изпадна във възторг.
— Това е камшик! — извика детето.
— Ще забодеш с него шалчето си, надявам се, че ще ти донесе късмет.
— Сигурно ще имам късмет, г-це.
— Не разчитай прекалено много на шанса. Помни, че късмет имат само онези, които заслужават. — Цитирах й началото на едно старо стихотворение, което татко често ни повтаряше: „С гордо изправена глава и възторжено сърце, но с крака, здраво стъпили на земята…“
Сетне продължих да я наставлявам:
— Щом изпълниш скока си, веднага трябва да се оттеглиш.
— Да, госпожице.
— Развълнувана ли си?
— Времето минава толкова бавно.
— Няма да чакаш още дълго.
Вечерта влязох да й пожелая „Лека нощ“, седнах на леглото й и отново заговорихме за състезанието.
Безпокоях се, тъй като тя бе твърде възбудена, и исках да я успокоя. Казах й, че трябва да се наспи хубаво, иначе няма да е свежа на другия ден.
— Как да заспя, когато сънят не идва?
Осъзнах какъв голям успех съм постигнала. Преди няколко месеца момичето се страхуваше да се качи на кон, а сега гореше от нетърпение да се състезава.
Това беше чудесно, но бих предпочела интересът й да не беше така изцяло насочен към баща й — одобрението му беше най-важното нещо за нея.
Алвиън гореше от желание да покаже уменията си пред него, но също така се страхуваше да не се изложи, защото копнееше да предизвика възхищението му.
Отидох в стаята си и взех сборника с поеми на Лонгфелоу.
Седнах отново на леглото й и започнах да чета. От собствен опит знаех, че поемата „Хаяуата“ е прекрасно средство за успокояване на ума.
Често я рецитирах наум, когато се опитвах да заспя, откъсвах се от събитията, които не ми даваха покой, и въображението ми бродеше из девствените гори, огласявани от „грохота на буйни реки…“.
Напевният поток от думи се лееше в тихата спалня. Усещах магическото им въздействие върху Алвиън. Тя бързо забрави състезанието, страховете и надеждите си. Сега седеше с малката Хаяуата в нозете на добрия Нокомис… Скоро сънят я победи.
Когато се събудих на другия ден, гъста мъгла забулваше света. Станах и се приближих до прозореца.
Искрено пожелах до обед мъглата да се вдигне.
Но цялата сутрин времето не се оправи. Слугите се споглеждаха и шушукаха тревожно, тъй като всички се готвеха за състезанието. Кити ми каза, че повечето от тях ще присъстват заради господаря, който ще бъде съдия, а Били Трихей и други коняри ще се състезават.
— Господарят много се радва, когато конете му печелят.
С Алвиън обядвахме и веднага потеглихме — тя яздеше Блек Принс, а аз — Роял Роувър. Наистина бе чудесно да чувстваш добър кон под себе си и аз горях от възбуда като възпитаницата си: желанието ми да блесна в очите на Конън Тремелин сигурно не бе по-слабо от нейното.
За състезанието бе определено обширно поле близо до църквата. Когато пристигнахме, вече се беше събрал много народ.
Разделих се с Алвиън и разбрах, че състезанието, в което щях да участвам, бе едно от първите.
Празникът трябваше да започне в два и петнайсет, ала както винаги, имаше закъснение и в два и двайсет все още чакахме началото.
Мъглата се поразсея, но денят беше оловносив и мрачен; небето ни притискаше като тежка завивка и влагата се просмукваше в дрехите. Уханието на море дразнеше ноздрите, но нямаше вълнение и пронизителните писъци на чайките бяха по-меланхолични от всякога.
Конън се появи заедно с другите двама съдии — и тримата бяха местни величия. Тремелин яздеше Майско утро, както можеше да се предположи, след като аз бях получила Роял Роувър.
Селският оркестър засвири патриотичен химн, всички се изправиха на крака и запяха.
Пламенните слова ехтяха над мрачното поле:
И те ще да презрат Три Пол и Пен, Трилони ще умре. И двайсет хиляди корнуолски „мъже ще разберат защо.“Химнът въплътяваше гордостта на този суров народ. Всички стояха мирно и пееха. Сред тълпата забелязах малката Джилифлауър, която, за най-голямо мое учудване, пееше заедно с останалите. До нея стоеше Дейзи, която явно се грижеше за нея.
Джили ме видя и аз й махнах, ала веднага сведе поглед, но аз успях да забележа, че се усмихва и изглежда много доволна.
Един ездач се приближи до мене и познат глас възкликна:
— Охо, та това е самата г-ца Лий!
Обърнах се и видях Питър Нанзълок, яздещ Джасинт.
— Добър ден — поздравих го аз, а погледът ми жадно попиваше съвършените форми на кобилата.
На гърба си носех табелка с номер, поставена от организаторите на празника.
— Само не ми казвайте — възкликна Нанзълок, — че ще бъдем съперници.