Владетелката на замъка
Шрифт:
— Е, г-це Лий, какво ще кажете за нашите коледни обичаи?
— Много са вълнуващи.
— Все още не сте видели и половината.
— Да, празникът едва започна.
— Следобед трябва добре да си починете.
— Но защо?
— Защото довечера ще празнуваме.
— Ама аз…
— Разбира се, че сте поканена на бала. Къде си мислехте, че ще прекарате коледната вечер? С Тапърти и Полгри ли?
— И аз се чудех.
— Нима не искате да танцувате на бала?
— Не съм сигурна.
— О, хайде, не
— Аз само изпълнявам дълга си на гувернантка, господине!
— И винаги ще го изпълнявате, сигурен съм. Още веднъж ви желая щастлива Коледа!
Той сложи в дланта ми някакъв малък предмет, а аз бях така обезумяла от щастие, че чувствата ми вероятно не останаха в тайна за никого.
— Много сте добър към мен — прошепнах с треперещи устни. — Не съм предполагала…
Той се усмихна и тръгна към певците. Забелязах, че Тапърти ни наблюдава по време на целия разговор. Чудех се дали е видял подаръка.
Исках да се скрия някъде, защото в душата ми вилнееше истинска буря. Изгарях от нетърпение да отворя и малката кутийка, ала не можех да го направя пред всички.
Измъкнах се и хукнах нагоре по стълбите към стаята си.
Отворих малката кутийка от син плюш и пред погледа ми се разкри прекрасна брошка с форма на подкова, обсипана с диаманти.
Гледах я изумено и не вярвах на очите си. Не можех да приема такъв скъп подарък. Трябваше веднага да върна брошката.
Хиляди зелени и червени пламъчета играеха по скъпоценните камъни. Никога не бях притежавала диаманти, но разбирах, че тези сигурно бяха много скъпи.
Защо Конън ми бе направил такъв подарък? Щях да бъда толкова щастлива, ако ми беше дал някоя дреболия. Идеше ми да се хвърля на леглото и да завия от отчаяние.
Чух, че Алвиън ме вика:
— Госпожице, време е да тръгваме за църквата. Хайде, каретата ни чака.
Бързо мушнах брошката в кутийката и си сложих бонето и пелерината.
Срещнах Конън, след като се върнахме от църква. Вървеше към конюшнята, аз се втурнах след него и го извиках.
Той спря, извърна се към мен и се усмихна.
— Г-н Тремелин, високо оценявам жеста ви, но не мога да приема такъв скъп подарък.
Той наклони глава и ме погледна присмехулно.
— Скъпа г-це Лий, боя се, че съм доста невеж в някои области. Нямам понятие колко скъп трябва да бъде един подарък, за да го приемете.
— Това е много ценен накит — прошепнах аз, червена до ушите.
— Мислех си, че ще е подходящ за вас. Знаете, че подковата символизира щастие, а освен това вие
— Аз… аз не мога да нося толкова скъпо бижу…
— Можете да си сложите брошката на тазвечерния бал.
За миг си представих, че танцувам с Конън, облечена в зелената копринена рокля на Филида, и не отстъпвам по елегантност на другите дами в балната зала с шала и диамантената брошка, сияеща на гърдите ми. О, Боже, толкова ми се искаше да я задържа само защото той ми я подари.
— Мисля, че нямам право…
— О — прошепна той, — май започвам да разбирам. Вие си мислите, че съм ви подарил брошката с онази цел, с която Питър Нанзълок ви изпрати Джасинт.
— Значи — заекнах аз — вие знаете…
— Аз съм в течение на всичко, което става в дома ми, госпожице. Знам, че му върнахте коня — много благопристойна постъпка. Подарявам ви брошката по съвсем друга причина: вие сте толкова добра към Алвиън не само като гувернантка, но и като жена. Разбирате ли какво имам предвид? Грижите за една дете не се състоят само в това да го учиш на граматика и аритметика… Вие дарявате Алвиън с любов и човешка привързаност. Тази брошка принадлежеше на майка й. Приемете я като израз и на моята, и на нейната благодарност. Ще го направите ли?
— Да… — промълвих аз след дълго мълчание. — Ще приема брошката. Много ви благодаря, г-н Тремелин.
Той се усмихна. Не можах да разгадая смисъла на усмивката му, защото тя загатваше много неща, но не се и опитах, защото ме беше страх.
— Благодаря ви — прошепнах отново и хукнах към замъка.
Качих се в стаята си, извадих брошката и я закачих на лилавата си памучна рокля, която в миг се преобрази.
Тази вечер на гърдите си щях да нося диамантената брошка на Алис.
В този необикновен ден получих подарък и от нея.
За първи път обядвах заедно с Конън и Алвиън в малката трапезария. Кити и Дейзи си разменяха многозначителни погледи, докато ни сервираха печена пуйка и пай със сливи.
— Не е редно да се храните сама на Коледа, госпожице. Всъщност трябваше да ви дадем възможност да навестите семейството си за празниците. Трябваше да ми напомните.
— Тук съм от прекалено кратко време, за да ви моля за отпуск. Освен това…
— Не бихте желали да изоставите Алвиън толкова скоро след злополуката — прошепна той. — Много сте внимателна.
Поведохме оживен разговор за коледните обичаи, Конън разказваше весели случки от миналите празници — как веднъж коледарите закъснели и всички отишли на църква, а когато службата свършила, певците ги чакали отвън и ги съпроводили с песни по целия път до замъка.
Представих си как Алис седи на мястото, което сега заемах аз. Чудех се дали са разговаряли така оживено, дали Конън, виждайки мен, си спомняше за нея.