Владетелката на замъка
Шрифт:
Спомних си за лицето, което видях да наднича през тайното прозорче, и за думите на Алвиън в нощта на предишния бал: колко много обичала да танцува майка й и как, ако можела да се върне, щяла непременно да дойде на бала. Детето вярваше, че ще види Алис сред танцьорите… Ами ако тя наистина ни наблюдаваше и днес? Чие лице видях зад тайното прозорче?
Това можеше да бъде само Джили и никой друг! Как изобщо можах да си помисля за Алис? Та тя беше мъртва!
Отново насочих вниманието си към разговора на сътрапезниците
— Ще ти сипя още уиски, Том — предложи Конън, стана и тръгна към бюфета. Лейди Треслин бързо стана и го последва. Погледът ми бе прикован върху тях. Те бяха прекрасна двойка — най-красивата жена на бала и най-изисканият мъж.
— Чакай да ти помогна, Конън — рече тя и двамата се засмяха.
— Внимавай, разляхме питието!
Отчаяно се взирах в гърбовете им; бях готова да избухна в сълзи, защото виждах колко напразни са надеждите ми.
Линда Треслин хвана под ръка Конън и двамата се върнаха на масата. Този интимен жест дълбоко рани душата ми. Май бях пила прекалено много от сладката медовина.
Време е да се оттегляш, Марта, казах си аз.
Конън протегна чашата с уиски на сър Томас, който я изпи на един дъх. Погледнах към Алвиън и забелязах, че под очите й са се образували тъмни сенки.
— Време е за сън, Алвиън. Изглеждаш уморена.
— Горкото дете! — внезапно възкликна Селестин. — Толкова е късно вече…
— Ще сложа Алвиън да спи — заявих аз и станах. — Хайде да вървим!
— Детето бе полузаспало и едвам се държеше на краката си.
— Пожелавам лека нощ на всички — рекох аз.
— Ще се видим по-късно — каза Питър и се изправи да ни изпрати.
Не му отвърнах. Опитвах се да не гледам към Конън, който и без друго не ми обръщаше никакво внимание, защото разговаряше оживено с лейди Треслин. Когато беше с нея, аз не съществувах за него.
— Au revoir — казах на Питър и останалите разсеяно повториха думите ми. Хванах Алвиън за ръка и с наведена глава прекосих салона.
Часовникът удари дванайсет и Пепеляшка трябваше да напусне празненството.
Настъпи краят на кратката ми слава. Лейди Треслин ме накара да почувствам колко наивни са били мечтите ми.
Алвиън заспа веднага. Мъчех се да не мисля за Конън и лейди Треслин, когато влязох в стаята си и запалих свещите на тоалетната си масичка. Нямаше съмнение, че изглеждах много привлекателна. Всички изглеждат добре на светлината на свещи.
Диамантите проблеснаха и аз веднага си спомних лицето зад тайното прозорче.
Сигурно бях пила прекалено много, защото се осмелих да изляза на стълбите и да се спусна на долната площадка. Откъм слугинския бал долитаха пиянски викове. Вратата на стаята на Джили бе отворена и аз влязох вътре. На лунната светлина успях да различа силуета на детето,
— Джили…
— Госпожо! — радостно възкликна тя. — Знаех си, че ще дойдете тази нощ.
— Джили, ти знаеш коя съм аз. — Какво ме накара да изтърся подобна глупост?
Тя кимна.
— Ще запаля свещта.
Очите й се взряха учудено в мен, сетне погледнаха надолу към брошката. Седнах на края на леглото й. Знаех за кого ме бе сметнала в първия миг. Въпреки това Джили ми се стори радостна, значи ми имаше доверие.
— Тази брошка е принадлежала на г-жа Тремелин — промълвих аз и докоснах бижуто.
Детето кимна и се усмихна.
— Когато влязох, ти проговори, Джили. Защо не ми кажеш още нещо?
Тя само се усмихваше.
— Джили, ти беше ли в солариума тази вечер? Наблюдаваше ли танцьорите?
Детето кимна.
— Кажи „да“, Джили.
— Да.
— Сама ли беше? Не се ли страхуваше?
Джили поклати глава.
— Искаш да кажеш „не“, нали Джили? Произнеси го!
— Не.
— Защо не те беше страх?
Тя отвори уста и се усмихна, сетне бавно изрече:
— Не… страх, защото…
— Защо? — нетърпеливо попитах аз.
— Защото — повтори тя.
— Джили, сама ли беше в солариума?
Не можах да изкопча от нея нищо повече.
Целунах я и тя отвърна на целувката ми. Вече знаех, че е привързана към мен. Тя ме бъркаше с друг човек и аз знаех с кого.
Прибрах се в стаята си, но не исках още да се събличам. Докато бях с роклята си, все още се надявах на невъзможното.
Цял час стоях на прозореца. Нощта бе топла и приятна, а коприненият шал пазеше раменете ми.
Гостите започнаха да се разотиват. Чуваха се весели възгласи и размяна на благопожелания.
По едно време ясно долових гласа на лейди Треслин.
Той бе нисък и плътен, ала тя говореше толкова развълнувано, че успях да различа всеки звук. Знаех на кого каза тези думи:
— Още малко, скъпи. Няма да чакаме дълго.
На другата сутрин с топлата вода в стаята влязоха Кити и Дейзи. Още дремех и кресливите им гласове ми се сториха като писъци на чайки.
— Добрутро, госпойце.
Щом бяха двете, значи ми носеха някакви новини.
— Госпойце… — момичетата заговориха в един глас, надпреварвайки се коя по-напред да ми съобщи главозамайващата вест, — нощеска… таз заран…
Кити избута сестра си назад и изплю камъчето:
— На сър Томас Треслин му прилошало на път за вкъщи. Като стигнали Треслин Хол, той вече бил ритнал камбаната.
Рязко се изправих, а погледът ми скачаше ту към едното възбудено лице, ту към другото.