Вуду

Чайлд Линкълн

Пендъргаст се наведе над импровизирания гроб и направи серия снимки на скелета от различни ъгли. След това се изправи.

— Да го преместим — каза той.

Докато Д’Агоста държеше фенерчето, агентът вдигаше костите една по една с върха на лопатката, като започна от тези на краката и продължи нагоре, подавайки ги на Д’Агоста да ги прибере в сандъчето за доказателства. Когато стигна до гръдния кош, той бавно извади ножа от почвата и го вдигна нагоре.

— Виждаш ли това, Винсънт — попита той, като сочеше. Д’Агоста насочи лъча към предмет от ковано желязо, приличен на дълъг клин или лост. Единият му край беше огънат върху костите в горната

част на ръката на жертвата. Дългото острие на клина беше заровено дълбоко в пръстта. — Прободен в гроба. Прикован.

Пендъргаст го измъкна и го сложи при другите останки.

— Любопитно. А това… виждаш ли това?

Сега Д’Агоста насочи фенерчето към тила на жертвата. Още можеха да се видят останките от тънка, усукана връв от коноп, здраво стегната около костите на врата.

— Задушен — каза Д’Агоста. — Това нещо направо го е обезглавило.

— Наистина. Хиоидната кост е почти раздробена. — Пендъргаст продължи зловещото си занимание.

Скоро единственото, което остана, беше черепът, забит с лице в пръстта. Пендъргаст изрови него и челюстната кост с малко джобно ножче, почисти ги и ги отдели едно от друго, след което ги обърна нагоре с острието на ножчето.

— О, боже! — Д’Агоста отстъпи назад. Устата беше затворена, но пространството зад зъбите, където е бил езикът, беше пълно със зеленикавобял прашец, размесен сред забъркани конци. Отпред се подаваше извит нагоре конец, единият му край беше прокаран между два зъба.

Пендъргаст измъкна конеца и го огледа, подуши черепа, взе малко количество от прашеца и го разтърка между палеца и показалеца си.

— Арсеник. Устата е била пълна с него, а устните — зашити.

— Исусе. Що за самоубийство да се удушиш с нож в гърба и да напълниш устата си с арсеник? Според мен хората, които са го погребали, би трябвало да забележат.

— Първоначално тялото не е било погребано така. Никой не погребва мъртвец с лицето надолу. След като близките заровили тялото, някой друг — тези, които вероятно, хм, са „реанимирали“ трупа — са се върнали, изкопали са го и са го подредили по този специален начин.

— Но защо?

— Достатъчно често срещана церемония в оби. За да го убият втори път.

— За какво, по дяволите?

— За да са сигурни, че е много, много мъртъв. — Пендъргаст се изправи. — Както ти вече забеляза, Винсънт, това не е било самоубийство. Нито пък нещастен случай. Всъщност, след като е бил убит дважди, вторият път с арсеник и нож в гърба, изобщо не може да има съмнение. След първоначалното погребение този мъж е бил изровен — изровен с определена цел — и когато тази цел е била осъществена, заровен отново с лицето надолу. Това е виновникът — „съживеният труп“ на „Ню Йорк Сън“ — за убийствата в Инууд Хил през 1901-а година.

— Казваш, че от Вилата са го отвлекли или вербували, превърнали са го в зомби, накарали са го да убие онзи архитект по дизайна и комисаря по парковете — и всичко това, за да не бъде разрушена църквата им?

Пендъргаст махна с ръка към трупа.

— Ecce signum 32 .

44.

Д’Агоста отпи една глътка кафе и потръпна. Това бе петото му кафе за деня, а още нямаше пладне. Разходите за напитки в Старбъкс бяха станали разорителни и така той се бе върнал към черния катран, произвеждан от древната кафе машина в стаята за почивка в дъното на

коридора. Докато сърбаше, погледна към Пендъргаст, който седеше в ъгъла, потънал в мисли, събрал върховете на пръстите си.

32

Това е знакът (лат.). — Бел.прев.

Внезапно до слуха му достигна раздразнен глас откъм коридора — някой искаше да се срещне с него. Звучеше познато, но Д’Агоста не можа веднага да се сети. Той стана и надникна през вратата. Един мъж в кадифено сако спореше с една от секретарките.

Секретарката вдигна поглед и го видя.

— Лейтенант, казвам на този господин, че трябва да предаде съобщението си на сержанта.

Мъжът се обърна.

— Ето ви и вас!

Това беше онзи продуцент на филми, Естебан. С превръзка на челото.

— Сър — каза секретарката, — трябва да си запишете час за среща с лейтенанта…

Д’Агоста му махна с ръка.

— Шели, ще разговарям с господина. Благодаря.

Д’Агоста се върна в офиса си и Естебан го последва. Когато забеляза Пендъргаст, седящ мълчаливо в ъгъла, той се намръщи; при първата им среща в имението на Естебан в Лонг Айлънд между двамата мъже бяха прехвърчали искри.

Д’Агоста седна уморено зад бюрото си, а мъжът се разположи на стола срещу него. Имаше нещо в този човек, което Д’Агоста не харесваше. И главното — мъжът беше самодоволен фукльо.

— Какво е това? — попита Д’Агоста и посочи превръзката му.

— Нападнаха ме — каза Естебан. — Вижте! Нападнаха ме с нож!

— Подадохте ли оплакване в полицията?

— Какво, по дяволите, си мислите, че правя сега?

— Господин Естебан, аз работя в отдел „Убийства“. Ще ви изпратя при друг разследващ полицай…

— Това е опит за убийство, не е ли така? Бях нападнат от зомби.

Д’Агоста спря. Пендъргаст бавно вдигна глава.

— Извинете ме… зомби ли казахте? — попита Д’Агоста.

— Точно това казах. Или някой, който се държеше като зомби.

Д’Агоста вдигна ръка и натисна интеркома.

— Шели? Изпрати ми веднага един разследващ полицай, за да снеме свидетелски показания.

— Разбира се, лейтенант.

Мъжът се опита да говори отново, но Д’Агоста го възпря с ръка. След минута влезе един полицай с дигитален микрофон и Д’Агоста му кимна да седне на свободния стол. Той включи микрофона, след което Д’Агоста се обърна към Естебан:

— Добре, господин Естебан. Нека чуем историята ви.

— Снощи останах до късно да работя в офиса си.

— Адрес?

— Трийсет и трета и Западна Трийсет и пета улица №5, близо до Конгресния център „Джейвитс“. Излязох към един след полунощ. Този район на града е напълно безлюден през нощта и аз тръгнах на изток по трийсет и пета, когато осъзнах, че някой върви след мен. Обърнах се и видях някакъв скитник, пиян или може би дрогиран, облечен в дрипи, да залита. Не му обърнах особено внимание. Точно преди да стигна ъгъла на Десето авеню, го чух да тича след мен. Извърнах се и той ме удари по главата с един нож. Беше само страничен удар, слава богу. Човекът — или човекоподобното нещо — се опита да ме прободе отново с ножа. Но аз се поддържам в добра форма, освен това бях боксьор в колежа, така че парирах удара и го ударих аз. Силно. Той ми налетя пак, но този път бях готов и го прострях на земята. Той се изправи, грабна ножа и, залитайки, изчезна в нощта.