Юмрукът на бога
Шрифт:
Полковник Бадри помоли аптекаря да заведе майка му у дома; обеща да се върне малко по-късно. Когато те си тръгнаха, той се приближи до колата. Гласът рече:
— Моля, влезте при мен, господин полковник. Трябва да поговорим.
Отвори вратата и надникна. Човекът вътре се бе дръпнал в дъното, за да му направи място. Бадри си помисли, че това лице му е познато отнякъде. Качи се и затвори вратата след себе си. Мъжът в тъмносив костюм натисна едно копче и прозорецът се вдигна, изолирайки идващия отвън шум.
— Вие току-що погребахте баща си.
— Да. — Кой беше този човек? Защо не можеше да се сети
— Онова, което сториха с него, беше отвратително. Ако бях научил навреме, щях да го предотвратя. Но научих много късно.
Осман Бадри се сви, сякаш някой го удари под кръста. Изведнъж се сети с кого разговаря. Бяха му показали този мъж преди две години на военен прием.
— Полковник, ще ви кажа нещо, заради което, ако ме издадете, ще трябва да понеса по-ужасна смърт и от тази на баща ви.
„Има само едно такова нещо, помисли си Бадри. Предателството.“
— Някога — започна мъжът, — обичах президента.
— И аз — рече Бадри.
— Но нещата се промениха. Той е полудял. В лудостта си става все по-жесток. Трябва да бъде спрян. Разбира се, знаете за Каала.
Бадри отново се изненада, този път от внезапната смяна на темата.
— Разбира се. Аз я построих.
— Точно така. Знаете ли какво има в нея?
— Не.
Старшият офицер му разказа.
— Сигурно той не говори сериозно.
— Съвсем сериозно. Има намерение да го използва срещу американците. Това може да не ни засяга, но знаете ли какво ще направи Америка в отговор? Ще отвърне със същото. Тук няма да остане тухла върху тухла, и камък върху камък. Само президентът ще остане жив. Искате ли да сте част от това?
Полковник Бадри си помисли за тялото в гробищата, над което гробарите сигурно още насипваха суха пръст.
— Какво искате да знаете?
— Кажете ми за Каала.
— Защо?
— Американците ще я разрушат.
— Искате да кажеше, че можете да им предадете тази информация?
— Повярвайте ми, има начини. Та Каала…
И полковник Осман Бадри, младият инженер, който някога искаше да проектира чудесни сгради, както преди векове бяха правили предшествениците му, разказа всичко на мъжа, наричан Йерихон.
— Координати по картата.
Бадри му даде и тях.
— Върнете се на поста си, полковник. Ще бъдете в безопасност.
Полковник Бадри излезе от колата и се отдалечи. Повдигаше му се, стомахът му се свиваше. Едва изминал сто метра, започна да се измъчва: „Какво направих?“ Внезапно разбра, че трябва да разговаря с брат си, по-големия си брат, който винаги разсъждаваше по-трезво, даваше по-умен съвет.
Извикан от Тел Авив, агентът на Мосад, наречен „наблюдателят“, в понеделник отново пристигна във Виена.
И отново се представи за видния адвокат от Ню Йорк с всички необходими документи за доказателство.
Макар истинският адвокат вече да не беше в отпуск, шансът Гемютлих, който ненавиждаше телефоните и факс машините, да се обади в Ню Йорк, за да провери, беше минимален. Това беше риск, който Мосад беше готов да поеме.
„Наблюдателят“ отново се настани в „Шератон“ и написа лично писмо до хер Гемютлих. Извини се отново, че пристига в австрийската столица неочаквано, но, както обясни, с него бил счетоводителят на фирмата и двамата искали да направят първия
Писмото бе предадено на ръка в късния следобед и на следната сутрин отговорът на Гемютлих пристигна в хотела — предлагаше да се срещнат в десет.
„Наблюдателят“ наистина не беше сам. С него беше мъж, известен просто като Касоразбивача, защото такава му беше специалността.
Ако Мосад разполага в централата в Тел Авив с практически неповторима колекция от фалшиви фирми, фалшиви паспорти, бланки и всички останали подробности, свързани с измамата, най-голяма заслуга за това имат нейните касоразбивачи и ключари. Способността на Мосад да прониква в заключени места има особено място в света на тайните. В науката за незаконно проникване Мосад се смята за най-ненадмината. Ако в Уотъргейт бе работила група на Невиот, никой нищо нямаше да разбере.
Толкова голяма е славата на израелските „ключари“, че когато британските производители изпращали ново производство на СИС за забележки, Сенчъри Хаус препращал ключалката в Тел Авив. Мосад, коварни както винаги, я разучавали, откривали как се отваря, след което я връщали в Лондон с надпис: „неотключваема“. СИС разбрали за това едва по-късно.
Следващия път, когато британска фирма излязла с особено блестяща нова ключалка, от Сенчъри Хаус ги помолили да си я вземат, да я пазят, а да дадат една малко „по-лесна“ за анализ. В Тел Авив изпратили по-лесната. Там я разучили и накрая я отворили, сетне я върнали в Лондон със същия надпис. Но СИС препоръчал на производителите да пуснат на пазара първоначалния продукт.
Година по-късно това довело до неприятен инцидент, когато мосадски „ключар“ прекарал три часа да се поти и беснее пред такава ключалка в коридора на административна сграда в европейска столица, преди да се измъкне посинял от ярост. Оттогава англичаните сами си проверяват ключалките и оставят Мосад да се оправя сам.
„Ключарят“, доведен от Тел Авив, не беше най-добрият в Израел, а заемаше второ място. За това си имаше причина — той притежаваше нещо, което най-добрият нямаше.
Младият мъж беше инструктиран в продължение на шест часа през нощта от Гиди Барзилаи на тема създадените от немско-френския мебелист Ризенер неща и пълно описание от „наблюдателя“ на вътрешното разположение на сградата на Винклербанк. Проследяващият екип от Ярид допълни образованието му със схемата на движение на нощния пазач, по-точно по кое време на нощта къде в сградата светват и угасват лампи.
Същия понеделник Майк Мартин изчака до пет следобед, изкара своя раздрънкан велосипед по покрития с малки камъчета двор до задната врата на градината на Куликов, отвори я и излезе.
Качи се и завъртя педалите към най-близкия ферибот, който пресичаше реката там, където някога се издигаше мостът Джумхурия.
Зави зад ъгъла, който не се виждаше от вилата, и видя първата паркирана кола. После втората. Когато двамата мъже излязоха от втората кола и застанаха насред платното, стомахът му се сви. Рискува и хвърли поглед зад себе си; двама мъже бяха излезли от другата кола и му бяха пресекли пътя назад. Със съзнанието, че всичко е свършено, той продължи да върти педалите. Нищо друго не можеше да направи. Един от хората пред него му посочи тротоара.