Юмрукът на бога
Шрифт:
За пълна дискретност, докато адвокатът и банкерът уреждаха поверителните шифри за опериране с новата сметка, счетоводителят беше прогонен в стаята на фройлайн Харденберг. Върна се, за да получи разписката за парите, и до единайсет часа работата беше свършена. Хер Гемютлих повика портиера да придружи посетителите обратно до фоайето и външната врата.
Докато слизаха, счетоводителят прошепна нещо в ухото на американския адвокат, а той го преведе на портиера. Последният кимна рязко, спря стария асансьор с решетестата врата на мецанина и тримата слязоха от него.
Адвокатът посочи мъжката
В този момент до ушите им достигна шум от неразбория във фоайето. Чу се добре, защото то се намираше на шест метра по-нататък по коридора и на петнайсет мраморни стъпала надолу.
Портиерът промърмори някакво извинение и закрачи по коридора, докато стигна до стълбището, откъдето можа да види какво става долу. Гледката го накара да се втурне по мраморните стъпала, за да оправи положението.
Сцената беше непристойна. По някакъв начин трима хулигани, очевидно пияни, бяха влезли във фоайето и тормозеха администраторката, като искаха от нея още пари за пиене. По-късно тя щеше да признае, че са я подмамили да отвори вратата, като се престорили на пощальони.
Изпълнен с възмущение, портиерът се опита да изблъска хулиганите навън. Никой не забеляза, че при влизането си единият от тримата пусна пакет цигари до автоматично затварящата се врата и сега тя стоеше незаключена. Нито пък някой забеляза в блъсканицата, че във фоайето е влязъл на четири крака четвърти човек. Когато се изправи, към него веднага се присъедини нюйоркският адвокат, който беше последвал портиера по стълбите до фоайето.
Те стояха настрана, докато портиерът изблъска тримата хулигани на улицата. Когато се обърна, банковият служител видя, че адвокатът и счетоводителят са слезли от мецанина сами. С многословни извинения за случилото се той ги изпрати до вратата.
Щом стъпи на тротоара, счетоводителят изпусна продължителна въздишка на облекчение.
— Надявам се никога повече да не ми се налага да го правя — рече той.
— Не се безпокой — отговори адвокатът, — чудесно се справи.
Говореха на иврит, защото „счетоводителят“ не знаеше друг език. Всъщност беше банков касиер от Беиршива и се намираше във Виена за своята първа и последна нелегална мисия единствено защото беше еднояйчен близнак на Касоразбивача, който по това време седеше неподвижен в тъмното, в шкафа на тоалетната на мецанина. Там той щеше да остане все така неподвижен дванайсет часа.
Майк Мартин пристигна в Ар Рутба по средата на следобеда. Трябваха му двайсет часа да измине разстояние, което нормално се изминава за шест часа с кола.
В покрайнините на града попадна на един козар със стадото му и го остави доста озадачен, но съвсем щастлив, купувайки четири от козите за останалата шепа динари, на цена, която беше почти два пъти по-висока от пазарната.
Козите също бяха доволни, че се връщат в пустинята, макар и сега да ги държаха за поводи. Трудно можеше да се очаква от тях да знаят, че са там, за да осигурят правдоподобно обяснение на това, защо Мартин броди из пустинята южно от шосето през следобедната жега.
Проблемът му беше, че не разполагаше с компас; уредът,
Вървя осем километра пеш, козите го бавеха, но компанията им си струваше, защото на два пъти забеляза войници, които го проследиха откъм пътя, докато се скри от погледа им, но нищо не предприеха.
Малко преди залез намери пресъхналото корито, което му трябваше, разпознавайки близките скали, и се отпусна да си почине, докато бе все още светло. Едва след като се стъмни, започна да копае. Доволните кози се отдалечиха.
Намери го на същото място, завит в полиетиленовия си чувал — здрав кросов мотор Ямаха 125 кубика, целия черен, с допълнителни резервоари за гориво. Заровеният компас също беше на мястото си, заедно с оръжието и боеприпасите.
В продължение на много години САС предпочитаха пистолети Браунинг с 13 патрона, но горе-долу по това време бяха преминали на швейцарските деветмилиметрови Зиг Зауер. Той препаса по-тежкия швейцарски автоматичен пистолет в кобура на дясното бедро. От този момент нататък вече не можеше и дума да става да се прави на Махмуд Ал-Хури — един прост иракски селянин няма да препуска на подобна машина по тези места. Ако го пресрещнеха, щеше да стреля и да бяга.
Понесе се в нощта, придвижвайки се далеч по-бързо от ландроувърите. С кросовия мотор можеше да кара бързо по равните места и да води машината по скалистите склонове и пресъхналите речни корита.
В полунощ зареди отново, пи вода и хапна от дажбите, оставени в скривалището. Сетне потегли право на юг към саудитската граница.
Така и не разбра кога пресече границата. Местността си беше все същата пустош — скали и пясък, чакъл и сипеи, а като се има предвид зигзагобразното му движение, нямаше начин да знае колко километра е изминал.
Разбра, че е в Саудитска Арабия, чак когато излезе на Таплинския път — единственото шосе по тези места. Теренът стана по-равен и той се движеше с трийсет и повече километра в час, когато насреща му изникна кола. Ако не беше така уморен, би реагирал по-бързо; но умората го бе замаяла и забавила реакциите му.
Предното колело на мотора удари опънатата тел и той изхвърча, премятайки се през глава няколко пъти, преди да се просне по гръб. Когато отвори очи, над се беше надвесила една фигура, а светлината на звездите се отразяваше от нещо метално.
— Bouge pas, mec.*
[* Не мърдай (фр.). — Б.пр.]
Не беше арабски. Напрегна умореното си съзнание. Нещо от много отдавна. Да, Хейлибъри, където някакъв злощастен учител се опитваше да го посвети в сложностите на езика на Корней, Расин и Молиер.
— Ne tirez pas — рече бавно той. — Je suis Anglais.*
[* Не стреляйте. Англичанин съм (фр.). — Б.пр.]
Във френския Чуждестранен легион има само трима британски сержанти и един от тях се казва Маккълин.
— Така ли? — рече на английски той. — Тогава вземи да си размърдаш задника и да отидем до бронираната кола. И ако нямаш нищо против, дай ми пистолета си.