Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Светлинната струя отмина и Бен стъпи на най-големия клон, за да се изкатери по-нагоре, откъдето щеше да види по-добре какво става в собствената му стая.
Шумовете на града го заляха — еднообразното профучаване на колите, далечният гръмотевичен тътен на излитащите и кацащи самолети, стенещите сирени на фериботите. Катеренето започна.
Вратата на някаква кола недалеч се затръшна, но той не можа да разбере къде точно. Когато светлинната струя от фаровете й плъзна по дърветата, Бен спря да се движи, изчаквайки, докато освети неговото дърво и отмине нататък.
Тогава
Ако беше способен да се владее, щеше да потисне възклицанието от изненадата, но тъй като още не беше овладял това изкуство, приличното на дълбока въздишка ахване привлече вниманието на мъжа от близкото дърво. Намираше се на същата височина като Бен — на около десетина метра от земята. Деляха ги три дървета, мъжът се беше закрепил сред най-голямото разклонение на дървото.
Беше с фланела, покриваща голяма част от лицето му, макар да беше добавил и очила, за разлика от първия път, когато Бен го беше видял. Защото той веднага го беше познал.
Друго момче на възрастта на Бен би се вцепенило от страх, но Бен благодарение на Джек Сантори се беше научил при опасност да реагира бързо и да бяга бързо. Светлината на фаровете бръсна и техните дървета и отмина. Тъмнината първо погълна мъжа с очилата, след това и Бен.
Бен се заспуска надолу по-бързо от всеки друг път. Мяташе се като маймуна, от клон на клон, надолу, надолу и все по-надолу. И по-бързо. И още по-бързо. Щом премина ефектът от временното заслепяване заради светлината от фаровете, той погледна наляво и видя, че мъжът също се е устремил надолу. И се справя много по-добре от него.
Бен се движеше бързо, но този човек беше направо със свръхестествени умения. Вече беше преполовил разстоянието, делящо го от земята, не преставайки да се оглежда през цялото време за Бен.
Нямаше да бъде мирна среща. Видът на мъжа беше като на Джек Сантори в лош ден. Имаше намерение да го подхване, както Джек го правеше. Да го пребие. За да го накара да не казва на никого — противно на това, което беше намислил Бен.
Надолу… надолу… надолу.
След нова порция бръснеща светлина от фарове Бен разбра, че в това състезание нямаше да излезе победител. А победените плащат, както обичаше да казва Джек Сантори. На мъжа с очилата му оставаха два-три клона, а на Бен — близо четири метра.
Решението, което взе, беше не толкова плод на съзнателно обмисляне, а продиктувано от инстинкта за самосъхранение. Ако се беше замислил, щеше да разбере, че за скок беше твърде високо, независимо от мекото приземяване — заради влагата почвата под дърветата се беше размекнала. Тогава нямаше да се поддаде на инстинктите си, а щеше да слезе още няколко клона по-надолу и тогава да скочи. Но нещо като че го тласна напред, изхвърли го от клона, на който се намираше, в скок с широко разперени ръце, започнал с крясък и приключил със страхотно натъртване и на двата му крака при сблъсъка със земята.
Беше се ударил лошо, но нямаше нищо счупено — разбрал го беше веднага. И ако стъкленото му око не беше изхвръкнало още докато летеше между мокрите листа и клони, и не си беше разкървавил носа, може би
Притаи дъх, изблещи здравото си око и изобщо не понечи да изтрие кръвта от носа си — остави я свободно да шурти. Сдържането на дъха се оказа най-трудната задача, но и най-важната за успеха на представлението. Момичетата се плашеха именно заради неподвижната му гръд.
Мъжът от съседното дърво вече беше слязъл от него, когато Бен се беше приземил, и се затича към него. Шмугна се през храсталака, оказал се на пътя му, и се озова край непомръдващото тяло на Бен по същото време, когато откъм къщата долетя устремения към дърветата глас на Дафи:
— Бен? Бен?
Мъжът се извърна нервно по посока на гласа, после се наведе над лежащото момче и погледна право в очите му — при вида на червената безформена маса на вдлъбнатината за липсващото око видимо потръпна. После го побутна с крак, проверявайки за признаци на живот. Номерът на Бен се състоеше точно в това: да насочи вниманието на отсрещния изцяло към липсващото око, за да не му дойде наум да го огледа по-обстойно.
Двамата се измериха с поглед, Бен доби съвсем ясна представа за физиономията на надвесения над него човек, който от своя страна видя пред себе си мъртво момче със счупен врат.
Мъжът без лице, с очи като дупки, изрязани в кората на тиквен фенер за празника на Вси светии, се затича и се изгуби между дърветата, щом чу задната врата да се затръшва — явно Дафи се беше отказала повече да търси Бен.
Бен не помръдна, чу как мъжът се върна обратно и зави към неголемия парк, не помръдна и когато чу познатия шум от задвижващата се верига на велосипед.
Колкото и да се мъчеше да се убеди, че трябва да остави мъжа да си отиде, не успя, душата му жадуваше реванш, любопитството му действаше в този момент като наркотик. Приседна и видя мяркащия се между дърветата силует на мъжа, отдалечаващ се на велосипед.
Бен отри с ръкав кървящия си нос и се втурна към бараката зад къщата. Неговият велосипед беше там. Трябваше да го направи. Трябваше да последва този човек.
Правеше го заради Емили — каза си — и заради бъдещето и на двамата. Правеше го, за да помогне на Дафни. Но истинската причина беше далеч по-проста. Правеше го, за да изкупи вината от предишното си престъпление — вмъкването в микробуса и вземането на парите. За да стане герой. Това беше неговият шанс — усети го интуитивно. Нямаше да остави шанса си да отлети.
Скочи върху велосипеда и потегли с все сила по алеята към улицата, загърбвайки стъкленото си око и заедно с него и бремето на целия си минал живот.
62.
Къщата, в която беше наел стая Джони Гарман, се намираше в една пресечка, успоредна на шосе „Йеслър“, в квартал, където съжителстваха хора от най-различни раси и имаше както кухни за бедни, така и клиники за акупунктура. Беше двуетажна, покрита с кафяви шинди, и приличаше по-скоро на евтин мотел.