Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Беше си загубил портмонето.
17.
Дафи Матюс си играеше с дявола. Все същия дявол, нищо ново нямаше. И макар досегашната й практика, опитът й в сферата на психологията да й подсказваше, че ако разкажеше за това на друг човек, то можеше да й помогне да го прогони, да прочисти от него мозъчните си гънки, досега не беше предприемала подобно нещо. Ако проговореше за това, щеше един вид да го материализира, а да се усеща само обладана от него, беше нещо съвсем различно — можеше да се контролира по един много особен, неподлежащ на контролиране начин. Подсъзнание срещу съзнание. Сън срещу действителност. Нямаше да му позволи да оживее, с всички сили щеше да се бори срещу това. Нямаше да го допусне. Затова той така и щеше да остане неназован,
Щом дяволът я обсебеше, всичко друго изчезваше. Имаше празнини в паметта за времето на случилото се. Понякога за няколко минути, понякога за половин час или повече. Като форма на краткотрайна амнезия; за евентуален страничен наблюдател нейното състояние би заприличало на изпадане в транс. Беше се случило за първи път преди единадесет години, за около четиридесет минути, оттогава насам успяваше да я завладее понякога, да я принуди да преживее отново кошмарни минути. Със самия дявол постоянно зад кормилото на летяща кола.
Образите се редяха в съзнанието й в черно и бяло, но досега тя не си беше давала сметка за това. Моментни снимки, по-скоро кадри заради неясно загатнатите движения: ръката му в ръкавица — миризмата му — болка, сякаш беше напъхана в багажника на колата… Понякога гледката беше съвсем ясна, понякога разпокъсана и трудна за зрително възприемане. Като прекалено бързо прехвърляне на страниците на фотоалбум.
Може би защото тайната засягаше само нея, това я караше да се въздържа от споделяне. Може би защото никого, дори и Оуен Адлър не чувстваше достатъчно близък или може би защото не искаше да се отказва от всичко това — тази мисъл я занимаваше най-много напоследък. Защо да държи на подобно нещо? Защо да брани, да охранява така ревниво този ужас? С каква диагноза би обяснила подобно поведение?
Съзря го с периферното си зрение. Него. Пазеше чувствата си за него. Никой не знаеше за това. То си беше тяхна тайна. Която споделяха помежду си, но никога с друг. А можеше ли някой друг изобщо да има отговори за това? Би ли могъл някой изобщо да проумее? Сърцето й продължаваше да се разтупква, щом го видеше да влиза в кабинета й, щом чуеше музикално парче на Скот Хамилтън, което извикваше по асоциация неговия образ. Не можеше да се нарече красив — макар за нея да беше точно такъв; не караше хората да снишават тон, щом се появеше. Беше човек, който наблюдава. Умееше да се слива с тълпата. Беше човек, който изучава: хората, поведението им, музиката, науката, изкуството. Беше много по-добър по математика от всички, които познаваше, но никой от тях не го знаеше. Можеше да назове гамата на всяка песен още докато я чуеше. Можеше да си спомни номера на страницата, на която беше прочел нещо важно, арест, снимка. Притежаваше очи, които забелязваха неща още преди специалистите да са ги открили. Забелязваше неща, които никой друг не беше забелязал и не се притесняваше да ги обяви. Но никога с тон на самохвалство. Имаш нов парфюм. Подстригала си се. Имаш уморен вид — да не се е случило нещо? Можеше да разказва нещо и да я държи в плен на своето очарование до такава степен, че тя да не обърне внимание на съдържанието на разказа му. И сега, докато се движеше из сградата, оставаше все така незабележим. Не си личеше на колегите му да им беше известно нещо повече за него от това, че беше на четиридесет и нещо години. Говореха помежду си за него, понякога с преклонение — по много смешен начин. Но все така не го забелязваха.
Нея хората цял живот я бяха забелязвали. Нещо, с което беше свикнала.
— Притеснявам ли те? — попита
Внимателен. Непретенциозен. Предпазлив. Чувствителен. Това негово отношение към хората се беше сраснало с него, превръщайки характера му в монолитна сплав, прилична на скулптура, изрязана от гранит, като нищо не вземаше превес. Не можеше да се облече прилично, колкото и да се стараеше. Липсваха копчета. Имаше петна. Вече втори ден ходеше небръснат. Раздърпаният му вид не го представяше в добра светлина. Бракът не му беше помогнал. Обувките му бяха протрити. Връзките на обувките — разнищени. Косата — несресана. Никой не беше могъл да го промени. Жените можеха да споделят времето си с него, да станат част от неговия живот, но не и да го променят. Тя завиждаше на Лиз за този шанс и изпитваше гняв понякога как беше пропуснала същата възможност заради амбициите си. Лу Болд се нуждаеше от някого да се грижи за него, да извади на повърхността гения му, да го стимулира. Лиз пропускаше толкова много от всички тези негови способности и качества… Само ако нещата бяха по-различни…
— Не — отвърна тя. — Никога.
— Днес приличаш на разцъфнала пъпка — промълви той.
— Да.
— Да не си с нов сутиен?
Тя се изчерви. Така беше — с „Уондърбра“.
— Всички в управлението само за теб говорят.
— Ти какво казваш?
Той седна без покана.
— Нямаш нужда от подобни неща. А на тях не им обръщай внимание.
— Окей.
— Просто така? — попита той изненадан.
— Да.
— А какво казва Оуен?
Оуен нищо не беше забелязал, но този факт не беше нещо, което щеше да сподели. Не и с него.
— Ще поставя въпроса ти на обсъждане.
— Оуен е щастливец — каза той.
— Лиз е щастливка — възрази тя.
— О, да, Лиз е щастливка — повтори той с най-леко ироничния тон, на който беше способен.
Работата беше там, че той всъщност вярваше в това.
— Откога не си прал този панталон? — попита го тя, съзнавайки, че може би е единственият човек, на когото той би позволил да разговаря с него по такъв начин.
— От много отдавна ли?
Тя потвърди с кимване.
— Да, скъпа — подразни я той. Сведе поглед надолу, към себе си, като дете, което иска да разбере в какво се състои проблемът. После каза: — Но какво толкова има?
Всъщност с въпроса си тя искаше да разбере до каква степен той разполага с времето си.
— Известно ти е, че Шосвиц те е посочил като човека, който ще извади кестените от огъня — започна тя.
— Това не е нещо ново, защо?
— Споменава името ти на всяка пресконференция и бълва огън и жупел как този убиец щял да бъде заловен и наказан справедливо. И как ти ще се справиш и ще го арестуваш. За бога, като го слушаш, имаш чувството, че гледаш някой спагети уестърн. Честно казано, това изобщо не ми харесва, най-вече заради теб. Така се превръщаш в потенциална мишена.
— Но, Дафи…
— Така се получава, казвам ти. Това е в моята сфера, не в твоята, нито на Шосвиц. Не може така да излагаш някого на опасност, не може така откровено да го правиш мишена. Слушай, ако този човек напада определен вид сгради, или ако предлага на тези жени алуминиева обшивка на къщите им например, а те отказват, това е едно. Но ако всъщност целта му е Гарман, ако върши всичко като акт на отмъщение, ако това е в главата му, тогава Шосвиц прави голяма грешка, като те представя като несвалящ ръка от кобура си каубой — колекционер на награди за заловени престъпници. А на такива момчета като него малко им трябва да натиснат спусъка, Лу. И като нищо ще улучи мишената — тоест теб — ей така. — И тя щракна с пръсти.
— Станалото — станало — изръмжа Болд. — Шосвиц просто се хвали какво прави и не може да бъде винен за това. Така пази работата си, позицията си. Това ще ме откаже окончателно да искам да се кандидатирам за шефско място — трябва да знаеш как да играеш тази игра, а честно казано, това просто не ме интересува.
— Благодаря на Бога — беше реакцията й. — Ще си поговоря с него — обяви тя. — Ще му кажа да престане. Така да знаеш.
Знаеше, че Болд нямаше да тръгне да спори с нея; той внимателно подбираше битките си.