Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

— Искаш да кажеш, че защото е Ричланд, да й повярваме?

— Толкова лошо ли е това? Нека да проверим сведенията. Ами ако това, което тя казва, наистина има връзка със случая? Не казвам, че тъй като е гадателка… просто ти предлагам да се вслушаме в думите й. Обгорялата ръка е все пак нещо като за начало.

— А какво ще правиш с останалите обаждания? На другите обявили се за гадатели. И тях ли ще изслушаш?

— Може би — отвърна тя и продължи ядно: — Емили Ричланд веднъж вече е доказала способностите си; само това искам да ти напомня. — Усети, че се задъхва от яд. — Възползвай се от услугите й.

Болд отстъпи:

— Трябва да проверяваме всяка нишка. — Отпусна се назад върху

облегалката. — Права си. Може наистина да знае нещо.

— Опитай се да мислиш за нея като за доносница, а не като за гадателка — предложи Дафи.

— Тя видения ли получава?

— Не гледай на нея по този начин. Приеми помощта й по начин, който е най-приемлив за теб.

— Доносница? — повтори той, сякаш проверявайки как звучи тази дума.

— Остави нещата в мои ръце — предложи му тя.

Лу Болд кимна.

— Добра идея — каза.

Емили Ричланд не отговаряше на телефона си, вместо нея се отзоваваше телефонният й секретар. Дафи опита на следващия ден отново, в десет часа сутринта. Отново попадна на телефонния секретар. Втория път Дафи си записа адреса, фигуриращ в съобщението. Спусна се с асансьора на етажа на отдел „Убийства“ и енергично закрачи към офиса на Болд, съзнавайки с каква планина й предстоеше да се пребори.

Каза му:

— Колко платихме миналия път на Ричланд?

Болд беше с изпрани панталони, забеляза тя. Ризата му беше чисто нова, а обувките му — лъснати.

— Двеста или двеста и петдесет, доколкото си спомням.

— Трябва ми потвърждение, че мога да й предложа същата сума.

Болд замръзна.

— Значи отиваш при нея — беше констатацията му.

— Да, отивам. И ако се налага да й платя, ще го направя.

— Шосвиц ще ни направи на нищо.

— Не се обръщам към Шосвиц, а моля теб.

— Знаеш ли какво говорят за нас в отдела? — попита той реторично, не й давайки възможност да реагира, ако искаше да му отговори, което тя не смяташе да прави. — Че нищо не мога да ти откажа.

— О, можеш, разбира се. Твърде много детайли не са им известни.

— Запиши я в списъка на доносниците — беше отговорът му.

Това се наричаше малък компромис, който можеше да се преглътне. Даже й прозвуча като одобрение. Вече имаше необходимите пари, с които да плати на Емили Ричланд — обзе я въодушевление.

— И не си придавай такъв самодоволен вид — добави той.

— Това заповед ли е? — попита тя, ясно намеквайки за по-високия си чин от неговия.

— Сигурно си доволна от себе си — ухапа я той.

— О, разбира се. Много даже съм доволна — не се предаде тя.

18.

Дафи потропа силно на вратата на лилавата къща. Давайки си сметка колко силно и нетърпеливо беше потропала, тя се запита до каква степен се простират способностите й да се превъплъти докрай в по същество подвеждащата роля, която беше намислила да изиграе. Повечето от гадателите не бяха нищо друго, освен своего рода артисти, които умело играеха ролята си. Ако например човек набереше телефон осемстотин, благодарение на чудото единна система за личностна идентификация и компютърната система за кредитен рейтинг, така нареченият гадател от другата страна на линията веднага можеше да разбере повече за него — за доходите му, гражданското състояние, как харчи парите си, колата, която кара, къщата — негова собственост, за каталозите, чрез които пазарува — и да използва информацията за сеанса. Макар да не й се искаше да го признае пред Болд, тя не вярваше

на нито един такъв гадател, също и на Емили Ричланд. Не се знаеше каква връзка имаше Емили с палежите. Живееше в район, където се плащаха ниски наеми, а тя самата си изкарваше прехраната с лъжи. Трябваше да докаже пред самата Дафи, че умее да чете мисли и да вижда бъдещето.

Дафи се беше нагърбила със сложна мисия: да размени ролите: тя самата да започне да разказва лъжи и ловко да разпита Емили Ричланд в опит да провери докъде се простират способностите й; в опит да принуди тази жена да признае връзката си — професионална или лична — с палежите или с подпалвача; да предложи да й плати за евентуална информация, но само в краен случай.

Вратата се отвори.

Дългата тъмна коса на жената беше прибрана назад, изопвайки кожата на изпъстреното й с лунички лице, а това смъкваше поне десет години от нейните четиридесет. Очите й изглеждаха обсебващо сини измежду изобилния грим по ресниците и клепачите. Беше облечена с евтин черен кадифен халат, който добре очертаваше бюста й, макар да беше доста по-голям за фигурата й, пристегнат здраво около кръста с колан в индиански стил с бели и сини мъниста. Наниз от долнокачествени перли се виеше около шията й, чифт обеци, представляващи черно-бели портрети на Елвис Пресли, висяха от ушите й. Усмивката й беше лъчезарна и при все това тайнствена — но изненадващо естествена; очите й — изучаващи и любопитни.

— Добре дошла.

— Можете ли да ме приемете?

Дафи изигра объркване и неудобство.

— Заповядай — каза Емили, канейки я с жест да влезе.

Беше лакирала ноктите си с лак в прасковен цвят и перлен отблясък. Обута бе в балетни пантофки с черни панделки, носовете им бяха износени, сякаш наистина се беше упражнявала да ходи на палци.

— Аз съм Емили.

И така приключи с формалностите. Отведе Дафи при един стол, тапициран със зелен плюш, сложен пред обикновена маса, върху която лежеше колода многократно белязани с нокът по ръбовете карти Таро — в единия край, в другия — гигантска свещ, която, по всичко изглеждаше, щеше да й служи дълги години. На стената бяха изрисувани полуголи жени.

Дафи забеляза как ръката на жената леко се гмурна под ръба на масата, докато сядаше. Трениран жест. Светлината на лампите намаля до равнището на светлината на свещта, която тя запали с помощта на запалка „Бик“. В стаята се разнесе аромат на тамян, който напомни на Дафи за годините, прекарани в колежа.

— Идваш с въпрос, който се нуждае от отговор — заяви жената, погледът й беше изучаващ. — Имаш проблем с мъж.

Дафи замръзна на място, усещайки буца в гърлото си. Откъде, за бога, можеше да знае за проблемите й с Оуен? После си припомни, че навлизайки в квартала, тя беше завъртяла обратно годежния си пръстен, така че огромният диамант — избор на Оуен — беше скрит под пръста й. Добрите в този занаят могат да се ориентират по най-малката промяна в цвета на лицето, в тона на гласа, в движенията на тялото, напомни си тя. Дафи беше изучавала паранормалните явления в студентските си години. За всеки психолог без предразсъдъци това беше невероятна сфера за проучвания.

Усети лицето си да се облива в гореща червенина до степен, когато нямаше смисъл да се отклонява отговорът.

— Да, имам известни проблеми — призна тя, — но не съм дошла за това.

— Нещо, свързано с работата — полупопита, полуконстатира Емили, местейки ириси, без да откъсва поглед от Дафи, наляво, надясно, наляво, надясно. Сякаш я хипнотизираше. — Ти си доктор — предположи гадателката, после поклати глава в отрицателен жест и каза: — Нещо близко, но не точно това. Парамедицина може би… не… не си сестра. Нещо, свързано с медицината. Познах ли?