Бездна
Шрифт:
Няколко минути по-късно Хач вече седеше сам в трапезарията. Бе повикал линейка от болницата, но тя щеше да пристигне най-рано след петнайсет минути. Тогава пък щеше да възникне проблем да качат Дони в нея. Като селски жител на Мейн, Труит изпитваше ужас от ходенето на лекар и още по-голям ужас от болницата.
Някои от симптомите бяха подобни на онези, от които се оплакваха и други членове на екипа: апатия, гадене. Ала както и при останалите, при Дони имаше симптоми, които бяха влудяващо уникални. Хач посегна и взе оръфания си екземпляр
Той остави книгата и се върна във всекидневната.
— Дони — подзе той, — дай да погледна още веднъж скалпа ти. Искам да видя дали след като опада косата, остава гладка повърхност.
— Още малко и ще се превърна в Юл Брюнер. — Труит докосна внимателно главата си с ръка и докато го правеше, Хач забеляза грозна рана, която не бе видял досега.
— Свали ръката си за малко. — Той нави ръкава на Труит и огледа китката му. — Какво е това?
— Нищо. Одрасках се леко в Шахтата.
— Трябва да се почисти.
Хач взе чантата си, разрови се из нея и обля раната с физиологичен разтвор и бетадин, след това я намаза с малко антибактериален мехлем.
— Как стана?
— Порязах се на острия титанов ръб, докато нагласяхме онази модерна стълба в Шахтата.
Хач вдигна сепнат глава.
— Но това беше преди седмица. А раната изглежда съвсем прясна.
— Аз ли не знам? Проклетата рана се отваря непрекъснато. Жена ми я превързва всяка вечер, кълна се.
Хач я погледна по-внимателно.
— Не е инфектирана — рече той. И додаде: — А как си със зъбите?
— Странно е, че го споменаваш. Онзи ден забелязах, че един от стърчащите ми резци се е поразклатил. Предполагам, че вече остарявам.
Хач поклати глава. Това бяха всички класически симптоми на скорбут. Ала останалите уникални сипмтоми отхвърляха възможността за скорбут. И все пак нещо във всичко това му бе дяволски познато. „Както каза професорът, забрави останалите болести, махни ги настрани и виж какво ще остане. Анормален брой на белите кръвни телца. Окапване на косата, разклащане на зъбите, спиране на оздравителния процес, гадене, слабост, апатия…“
Изведнъж всичко му се проясни.
Хач бързо се изправи.
— О, Боже мой… — започна той.
След като различните парченца на пъзела си дойдоха на мястото, той бе като поразен — ужасен от изводите.
— Извини ме за минутка — рече на Труит, зави го с одеялото и се извърна.
Погледна часовника си: беше седем. Само след два часа Найдълман щеше да достигне до камерата на съкровището.
Хач пое дълбоко въздух на няколко пъти и изчака
Беше изключена.
— Мамка му! — промърмори на себе си.
Бръкна в докторската си чанта и извади радиотелефона за спешна връзка. Всички канали на „Таласа“ бяха залети от статично електричество.
Изчака минута, мислеше трескаво, опитваше се да прецени какви възможности му оставаха. И почти веднага осъзна, че му бе останала само една.
Влезе в кухнята. Професорът бе разпръснал стрелки по кухненската маса и обясняваше на Бонтер разположението на индиански селища по крайбрежието. Тя го гледаше възбудена, ала лицето й помръкна като видя Хач.
— Изабел — рече тихо той. — Трябва да отида до острова. Ще помогнеш ли Дони да се качи на линейката и да отиде в болницата?
— Да отидеш до острова ли? — извика Бонтер. — Да не си полудял?
— Няма време за обяснения — рече Хач, вече запътил се към дрешника в коридора.
Чу зад гърба си шумоленето от разместените столове — Бонтер и професорът скочиха да го последват. Той отвори вратата на дрешника, извади два вълнени пуловера и започна да ги навлича.
— Извинявай, Изабел. Ще ти обясня по-късно.
— Ще дойда с теб.
— Забрави за това — каза й Хач. — Прекалено опасно е. А и трябва да останеш тук, за да отпратиш Дони в болницата.
— Няма да ходя в никаква болница — долетя гласът откъм дивана.
— Разбра ли сега какво имах предвид? — Хач облече непромокаемото облекло и напъха в единия му джоб шапката с широка периферия.
— Не. Аз познавам морето. Знаеш много добре, че са необходими двама души, за да доплават до острова в такова време.
Бонтер започна да изважда от шкафа още дрехи — дебели пуловери, старата мушама на баща му.
— Съжалявам — рече Хач и нахлузи чифт ботуши.
После усети как върху рамото му ляга нечия ръка.
— Дамата е права — рече професорът. — Не знам за какво точно става дума. Но знам много добре, че не можеш да стоиш на руля, да определяш местоположението си и да пристанеш сам с лодката си в такова време. Аз ще кача Дони на линейката за болницата.
— Не ме ли чухте? — извика Дони. — Няма да се качвам на никаква линейка.
Професорът се обърна и го фиксира със строг поглед.
— Още една дума и ще те вържат на носилката като луд за връзване. Така или иначе ти щеотидеш.
Последва кратка пауза.
— Добре, сър — отвърна Труит.
Хач грабна фенерче и се обърна да погледне Бонтер; изпълнените й с решителност очи надничаха изпод прекалено голямата жълта гумена шапка.
— Тя е толкова способна, колкото си и ти — рече професорът. — Дори повече, ако трябва да бъда откровен.
— Защо ти е да се заемаш с това? — попита Хач.
В отговор Бонтер плъзна ръка под лакътя му.