Блондинка от Маями
Шрифт:
— Да. Гай Бърнхард сигурно има десетки.
— Бърнхард! Тоя кучи син е по-годен и от баща си. Той е най-големият разхитител на води в Южен Дейд. Всяка от онези кули изстрелва пет хиляди литра в минута, а половината се губи от изпарения и неточно насочване.
Мъчим се да ги накараме да използват модерна капкова технология и да задържат почвената влага с торфено покритие, но водата тъй отдавна им е излизала евтина, че не щат да го правят. Получават от Службата по водните ресурси разрешителни за изпомпване на определени количества и всичко им излиза без пари. „Земята е
Бейкър се замисли за подходяща дума.
— Дето ни пие кръвчицата — подсказах аз.
— Точно така. Но иде Видовден, Джейк. Бас държа, че скоро по тия места ще избухнат истински водни войни.
— Водни войни ли? Звучи ми като в третокласен каубойски филм.
— Нищо подобно. Вече има такъв случай в Тампа. На богобоязливите хорица от област Хисбъроу и Паско им дошло до гуша да гледат как блатата и езерата пресъхват, за да могат онези от Сейнт Питърсбърг да си отглеждат цветя през зимата.
— И какво станало? — попитах аз.
— Организирали си въоръжени отряди и взривили тръбопровода.
Това ми напомни за съседите на Гай Бърнхард.
— Не разбирам — казах аз не за пръв път през живота си. — Ако има война, къде минава фронтовата линия?
— Много просто, Джейк. Между хората, които контролират водата, и всички останали. Някога земята е означавала богатство и власт. Днес или в близкото бъдеще на нейно място идва нова ценност. Малцина го разбират, по дяволите, но целият ни свят се променя. Вече всичко опира до водата.
Трудова злополука
Вече дъвчех третата тревичка, когато Роберто Кондом се появи и седна срещу мен на откритата масичка пред крайпътното заведение за скара. Падаше здрач, но движението не спираше, а от асфалта се вдигаше пара. Колите надуваха клаксони и бензиновият им пушек се смесваше с миризмата на печени ребра.
Предложих на Роберто да му взема сандвич със свинско, но той отказа, озърна се нервно на всички страни и прошепна тревожно:
— Не мога да си позволя да ме спипат, Джейк. Знаеш го. Кой друг ще знае, ако не ти?
— Нужен си ми, Роберто. Довери ми се. Нали те измъкнах под гаранция.
— Добро де, ама ако ме сипнат…
— Знам, знам. Ще те защитавам безплатно.
— Друг път! Ще те накисна. Не на мен, а на теб ще ти трябва адвокат.
От съседната маса един шофьор с татуирани бицепси стрелна поглед към нас. Вдишах чинията ребра със сос барбекю — с повече оцет и малко кайенски пипер и отсипах върху пържените картофи.
Реших да ударя на чувства.
— Вечно приказват за адвокатския дълг към клиента, клиентът няма ли дълг?
— Chingate! — отвърна лаконично Роберто Кондом.
— Май тия приказки минават само на хора, дето знаят що е дълг.
— Майната ти — рече той, в случай че не съм го разбрал първия път.
Бях с черна фланелка на „Оукланд
Роберто Кондом носеше армейско маскировъчно облекло, кубинките стягаха здраво крачолите на панталоните, а лицето му бе намазано с чернилка. Малко е прекалил, помислих си аз, но с този латиноамерикански чар би стоял много добре върху рекламен плакат на панамската армия.
Пълзяхме през кално поле, ухаещо цялото на зряло манго. Бях оставил олдсмобила край ресторантчето, а оттам нататък Роберто ме откара до фермата на Бърнхард с „Форд Таурус“.
— Наел си кола? — изненадах се аз.
— Не, взех я назаем.
— Какво?
— Работя на паркинга пред бар „Фланиган“, та реших…
— Паркингът пред „Фланиган“ е на самообслужване — прекъснах го аз.
— Да не мислиш, че туристите знаят? Стоя си отпред и щом някой излезе от колата, бягам да грабна ключовете.
— Не искат ли разписка?
— Давам използван билет за кино и най-често получавам новичка кола.
На изток почти пълната луна се мъчеше да изплува от тънък слой прелитащи облаци. Продължавахме да се придвижваме по метода, наречен от морските пехотинци високо пълзене — тоест на четири крака. Ситни комарчета бръмчаха около мен и нахлуваха в ноздрите ми. Из влажния нощен въздух се носеше смесеният аромат на плодородни градини. Пролазихме край един благоуханен храст бял джинджифил — баба му вика пеперудена лилия. Спомних си аромата на цветните гирлянди, които носеше Лайла Съмърс и Мауи. Малко по-нататък цъфнал храст див жасмин ни облъхна с омайно ухание.
— Cristo! Мирише като в погребално бюро — промърмори Роберто.
Самата земя излъчваше животворния дъх на прясна оран, а нощта ехтеше от песните на птици и щурци.
Изведнъж долових аромат на жена.
Или на парфюм.
Досущ като „Шанел № 5“.
— Усещаш ли миризмата? — попитах аз.
— Дървета иланг-иланг — обясни Роберто. — Засадени са около напоителния канал, значи наближаваме.
— Опияняващо. Никога не съм срещал дърво с такъв аромат.
— Джейк, трябва повече да общуваш с природата.
— Като теб, дето крадеш палми?
— Между другото — призна той.
На запад ярки мълнии играеха по тежките кълбести облаци над Евърглейдс. Блясъкът им се бореше със светлината на мощните лампи върху стълбове, стърчащи на всеки петдесетина метра. В нощта се чуваше птиче цвърчене, песен на щурци и непрестанното хленчене на Роберто Кондом.
— Божичко, Джейк, казвам ти, ако видя някой от онези въоръжени пазачи, ще напълня гащите.
— Трай, Роберто. Вече наближаваме.
Изведнъж отекна бучене, едно от грамадните водни съоръжения върху кулите заработи и ни обсипа със ситни пръски от стотина метра разстояние.