Братята

Гришам Джон

— Мистър Гарб, баща ви иска да ви види незабавно.

Куинс се изправи ужасен. Усети, че пребледнява, лицето му се сгърчи от паника.

— Ами… кажете му, че имам среща — каза той, като се опитваше да звучи убедително, но всъщност приличаше на безнадежден лъжец.

— Вие му кажете — отвърна гласът и интеркомът превключи.

— Извинете — каза Куинс, като дори се опита да се усмихне. Вдигна слушалката, набра три цифри и обърна гръб на Уес и Чап с надеждата те да не чуят разговора.

— Татко, аз съм. Какво има? — попита той

със сведена глава.

Последва дълга пауза, докато старецът свърши да мърмори.

Накрая Куинс успя да вземе думата:

— Не, не, не са от Федералния резерв. Те са, ъъъ, те са адвокати от Демойн. Представляват семейството на един мой състудент. Това е всичко.

По-кратка пауза.

— Ъъъ, Франклин Дилейни, едва ли си го спомняш. Той умря преди четири месеца, без да остави завещание, голяма бъркотия. Не, татко, няма нищо общо с банката.

Куинс затвори телефона. Не беше лоша лъжа. Вратата беше заключена. Това беше най-важното.

Уес и Чап се изправиха, приближиха се заедно до бюрото и се наведоха напред, докато Куинс отваряше папката. Първото нещо, което забелязаха, беше снимката, прикрепена към вътрешната страна на корицата. Уес я извади внимателно и попита:

— Това Рики ли трябва да представлява?

— Да, това е той — отвърна Куинс, засрамен, но решен да приключи с това.

— Добре изглежда — каза Чап, сякаш разглеждаха списание „Плейбой“. И тримата веднага се почувстваха неудобно.

— Вие знаете кой е Рики, нали? — попита Куинс.

— Да.

— Кажете ми тогава.

— Не, това не е част от сделката.

— Защо не желаете да ми кажете? Аз ви давам всичко, което искате.

— Не сме се разбирали така.

— Искам да убия това копеле.

— Успокойте се, мистър Гарб. Сключихме сделка. Вие получавате парите, ние папката и никой няма да пострада.

— Нека се върнем към самото начало — направи опит да се усмихне Чап, като погледна слабия измъчен мъж в голямото кресло. — Как започна всичко?

Куинс прехвърли няколко листа в папката и извади тънко списание.

— Купих това от една книжарница в Чикаго — каза той, като обърна списанието така, че да могат да го прочетат. То се казваше „Свободно време“ и се определяше като издание за зрели мъже с алтернативни вкусове.

Остави ги да разгледат корицата, а после обърна на последните страници. Уес и Чап не го докоснаха, но очите им попиваха всичко. Имаше съвсем малко снимки и много дребен шрифт. В никакъв случай не беше порнографско.

На шейсет и четвърта страница имаше малък раздел за обяви. Една от тях беше заградена с червен химикал. Тя гласеше:

„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“

Уес и Чап се наведоха, за да прочетат обявата, а после едновременно се изправиха.

— И вие отвърнахте на тази обява?

— Да. Изпратих кратко писмо и след около две седмици получих отговор от Рики.

— Имате ли копие

от писмото си?

— Не. Не съм копирал писмата си. Нищо не е излизало извън този кабинет. Страхувах се да правя копия тук.

Уес и Чап се намръщиха недоумяващо, а после разочаровано. Що за глупак беше този човек?

— Съжалявам — каза Куинс, като се изкушаваше да грабне парите преди двамата да са променили решението си.

Извади първото писмо на Рики и им го подаде.

— Просто го оставете на бюрото — каза Уес и двамата отново се наведоха, като разглеждаха писмото, без да го докосват. Куинс забеляза, че четяха бавно и с невероятна концентрация. Умът му започна да се прояснява и в него проблесна искрица надежда. Колко бе хубаво да разполагаш с парите и да не трябва да се тревожиш за още един взет с измама заем и новите лъжи, с които да прикриваш следите си. А сега той имаше съюзници, Уес и Чап, както и още някой, който работеше срещу Рики. Сърцето му се поуспокои и дишането му стана малко по-леко.

— Следващото писмо, моля — каза Чап.

Куинс нареди писмата по ред на пристигането, едно до друго — бледолилаво, светлосиньо и жълто, всички изписани с красиви печатни букви от човек, който разполагаше с много време. Когато свършеха с дадена страница, Чап внимателно наместваше следващата с пинцети. Пръстите им не докосваха нищо.

Както Уес и Чап щяха да отбележат доста по-късно, странното в тези писма беше тяхната пълна правдоподобност. Рики беше наранен и измъчен и ужасно се нуждаеше от някой, с когото да общува. Той будеше състрадание. Освен това имаше надежда, защото най-лошото за него вече бе минало и скоро щеше да бъде свободен да търси нови приятелства. Стилът беше превъзходен.

След гробно мълчание Куинс каза:

— Трябва да се обадя по телефона.

— На кого?

— По работа.

Уес и Чап се спогледаха несигурно, а после кимнаха. Куинс отиде с телефона до масичката и се загледа в улицата под прозореца, докато разговаряше с друг банкер.

По едно време Уес започна да си води бележки, сигурно за да се подготви за предстоящия кръстосан разпит. Куинс се въртеше до библиотеката и се опитваше да чете вестник и да се прави, че не забелязва какво прави Уес. Вече беше спокоен, мислеше с максимална яснота и планираше следващия ход, който щеше да направи, когато тези гадняри си тръгнеха.

— Изпратихте ли чек за сто хиляди долара? — попита Чап.

— Да.

Уес, по-мрачният от двамата, го изгледа с презрение, сякаш искаше да каже: „Какъв глупак.“

Почетоха още малко, направиха някои бележки и си прошепнаха нещо.

— Колко пари е изпратил вашият клиент? — попита Куинс просто ей така.

Уес го изгледа още по-мрачно и отвърна:

— Не можем да ви кажем.

Куинс не се изненада. Тези момчета нямаха чувство за хумор.

— Само още един-два въпроса — намеси се Чап и Куинс разбра, че ще си говорят още един час. — Как купихте билетите за пътуването?